Основни теоретични направления за ролята, фигурата и функциите на бащата в отглеждането, развитието и създаването на личността на детето
Определение (Уикипедия): Баща се нарича родителят от мъжки пол на детето. Бащинството бива три типа:
- биологичен баща — бащата, източник на генния материал;
- социален баща — бащата, занимаващ се с отглеждането на детето;
- юридически баща — бащата, носещ юридическата отговорност за постъпките на малолетното дете
Определение: Активно бащинство – родителство, в което бащата е ангажиран да участва
В съвременната психология още не е написана отделна теория и липсват задълбочени изследвания за мястото, влиянието и смисъла на бащината фигура. Темата е сравнително добре разгърната в теоритичен смисъл, без да е централно застъпена, както темата за ролята на майката в развитието на детето. Класическите психоаналитични теории определят функцията на бащата на първо място като прозитичаща от емоционалната му връзка с майката. Бащата служи за любовта и идентификацията.
„Бащата учи детето да обича и начинът, по който бащата обича майката, оцветява начина, по който детето по-късно обича другите.”(Д. Роа) Теорията не го разглежда като значим и равнопоставен родител с майката, но по-скоро като другата значима фигура след майката, защото чисто биологично майката е тази, която износва и дава живот на детето (реципрочна свързаност, Wynne, 1968). Когато бащата заема мястото на майката в случай на развод, зависимости, изоставяне, смърт и други, то тогава в голяма степен връзката му с детето се случва по същите закони на привързване, по който тя се случва между майката и детето. От друга страна, в психологията бащата заема място, което безспорно се свързва и винаги се е свързвало, още от философски времена, с морала, закона, правилата, и респективно тяхното нарушаване (Фройд).
Още в книгата си „Тотем и табу” (1912-3) Фройд пише за т.нар. „Комплекс към бащата“ (father complex), който се отнася конкретно за набор асоциации, свързани с архетипа на бащата. Тези импулси могат да бъдат положителни (възхищение), или негативни (недоверие или страх). В съвременната психоанализа идеята за „глада за баща“ („father hunger“) е представена от Дж.Херцог и се отнася до несъзнателните копнежи за загрижен, отзивчив баща, преживявани от много мъже и жени.
В западната култура и цивилизации има историческа тенденция на подценяване на бащата (fatherlessness), има мит, че само единият родител е от значение и бащинството е пренебрегвано като важен етап от развитието на мъжа. To започва да се изучава чак след 89 г. (Cath, 1989). Това съответно пречи да се проследят и адресират и онези аспекти от развитието на детето, върху които бащата оказва влияние. Mайките са тези, които вдъхват повече доверие, че могат да гледат децата (диада майка-дете), докато „бащите остават във фона като бледи фигури без съдържание” (Аrlow, 1981) Значимостта на бащината грижа и за синовете, и за дъщерите по време на тяхното развитие е изследвана в писмените трудове на М. Даймънд („My Father Before Me How Fathers and Sons Influence Each Other Throughout Their Lives”, 2007). като ролята на бащата в живота на сина е разгледана в 12 последователни фази. Той вижда следните характеристики в бащите: бащите като пазители, фасилитатори, модели, предизвикателства, вдъхновители, санкциониращи и ментори. „От зачатието до смъртта бащите винаги присъстват физически в живота, дори при деца без бащи”, пише Даймънд.„Природата и структурата на бащиния идеал за всеки един син играе съществена роля за преминаването на 7-мата година. Но бащата не е само важен за успешното излизане от Едиповия триъгълник. Той е важен през целия цикъл на живота” (Hand, 1994) Децата искат да се свържат със собствените си бащи, да имат чувството за предаването през поколенията, и в това е намесена майката – защото, детето вървящо към индивидуация, трябва да се отдели от нея (separation- individuation construct), което е движение от майката, подпомогнато от бащата. М. Даймънд разглежда четири фази на индивидуация в живота: ранно детство (чувство за селф), тийнейджърство (независимост от интернализираните инфантилни обекти), ранна и средна зрялост (работа върху селфа, диференциация на обектите, родителстване) и трета възраст (времето на внуците, разрешаване на проблеми с раздялата и смъртта).
Според Е. Ериксън, който също разглежда детското развитие през жизнен цикъл и го определя чрез фази на развитие (епигенетически принцип), майката и бащата заемат безспорна роля за функционирането, благополучието и социалните взаимоотношения още от бебешка възраст. Още в първата фаза на доверието срещу съмнението, бащата е припознат и усетен от детето като предоставящ подкрепа и доверие, даряващ с любов или обратното, пораждащ съмнение в собствения смисъл и съществуване.
Бащата е видян като авторитет, герой, бащата като водач, бащата, който липсва или е недостъпен, но се конструира в езика на майката (Ж. Лакан), бащата като целеполагаща и мотивираща отношенията със света фигура. Теорията на Фройд счита бащината фигура като проекция на Бог, неприемайки значението, което задава религията, а по-скоро в смисъла на доминиращия и равен със закона. Бащата е разгледан още като фигура с много функции, никога една и централна (Ж.Лакан); бащата не като алтернатива на майката, а като всичко, което допълва майчината функция и я отвежда отвъд физическите измерения към чисто екзистенциално и смислови измерения (знание, щастие, предразположеност и стремеж към успех, базисно чувство, че си ценен и благополучен) и формирането на системата на личността (мотивация, ценности, нагласи, очаквания, самооценка, локус на контрол и др.) Например в Аз-теория и концепция на друг американски психоаналитик, Х. Кохут, ролята на фигурата на бащата е посочена като важна за конструирането на Аз-а (to build one’s Self).
Ж. Лакан за първи път отговаря под формата на отделна теория за бащата на въпроса за какво служи един баща. Можем да очертаем три основни начина на присъствие на бащата:
1/ Бащата, който чрез името си дава статус и статут на детето в света. Това е символичният баща, според Лакан. Означаващото „името на бащата” е кондензация на разбирането на Лакан за символичния баща.
2/ Бащата, с който сме във връзка, от когото очакваме нещо, с когото можем да се идентифицираме, на когото искаме или не искаме да приличаме; Лакан го нарича въображаемият баща, идеалният баща.
3/ Съществува и друг начин на действие на бащата, който не влиза в тези две модалности. Това е едно много загадъчно измерение, чрез което той присъства в сексуалността. Начинът, по който бащата ни плаши. Аспектите на бащата, в които субектът се блъска и препъва, Лакан нарича „мястото на реалния баща”.
Източник: mencare.bg
