Докато съм преподавател в детския летен лагер, с ужас наблюдавам как много родители продължават да мъчат своите деца и от разстояние:
Момчето Н. играе с приятелите си. Телефонът му звъни. „Извинявай, мамо, сега не мога да говоря – ще ти звънна по-късно“, детето все още се смее на шегите на приятелите си. От другата страна се произнася дълъг монолог. Лицето на детето се променя. Радостта изчезва. „Извинявай, мамо.“
Явно това не помага. Момчето излиза от стаята. Връща се след 10 минути, разплакано. Сядам до него и тихичко си говорим. „Мама се обиди, че не искам да разговарям с нея“… Нито намек за недоволство от поведението на майката, само дълбоко огорчение: обидих любим човек. Вечерта е провалена.
Но детето е започнало да учи един важен урок. Съвсем скоро то ще разбере, че неговата радост и неговите предпочитания не са важни. Главното е тъпото подчинение. И ще се научи да манипулира близките си. Също както те го манипулират.
Друг случай. Под прозореца дочувам как момиче обяснява на майка си: „Обещавам, че всичко ще прочета, като се върна, тук не ми е до това, има толкова други неща за правене“. Опитва се да разкаже за новите си приятели, за проектите, в които участва, за вчерашната игра, за своите радости и успехи. От другата страна я слушат, но явно не я разбират. „Мамо, обещавам ти, всичко ще прочета“… Не, явно дори не чуват. Момичето продължава разговора, хлипайки, а накрая – плачейки. „Добре, всичко ще прочета.“ Готово. Насилена е да се подчини. Друг път ще знае да не спори с родителите си! А страничният ефект – да се научи да лъже – няма да закъснее. Съвсем скоро тя ще започне да говори това, което очакват от нея, и ще крие мислите си, чувствата си, постъпките си.
Има десетки такива случаи. А колко още се случват край мен, колко не чувам и не забелязвам! Понякога не издържам и тайно от децата звъня на родителите им. Говоря си с тях и те се съгласяват – за това, че трябва да казваме на децата си колко ги обичаме, че най-разбираемата причина да звъниш на детето си е, защото ти липсва, че ако искаш да зарадваш човек трябва да го направиш веднага и т.н., и т.н. Всички родители ме разбират.
Защо тогава продължавате да го правите, родители?! Спрете се за малко, преди да наберете номера. Помислете си защо всъщност искате да звъннете, спомнете си, че ще говорите с любим човек. Толкова е просто. И е най-важното. Не е ли достатъчно? Наистина ли най-важната форма на общуване за вас е нравоучението? Наистина ли не разбирате как ще свърши това – и за вас включително?
„Аз съм по-важна от твоите приятели! Аз най-добре знам кое е най-доброто за теб! Аз ще ти кажа как да си почиваш! Аз знам какво мислиш! Аз ще те науча на важните неща, а не тези глупости, с които се занимаваш! Аз ще те контролирам, винаги – и само се опитай да ми се изплъзнеш!“ И още, и още, и още…
Моля ви, спрете да правите децата си нещастни! И това не са твърде силни думи, повярвайте ми. Те преживяват развалените отношения с вас точно така – като истинска мъка.
И никога няма да ви предадат. Поне докато не се научат.
А вие?
