Факт: 50% от всички деца изпитват страх, когато родителите им се карат. Какво изпитват другите 50% е въпрос на нюанс. Всяко хлапенце, дори по-голямо да е, реагира различно на скандалите между големите.
Някои се затварят вътре в себе си и се умълчават за дълго, което изобщо не е успокояващо; други се разплакват, трети опитват да се намесят и да разтърват майка си и баща си, които, увлечени в упреци и обидни думи, са изпаднали в кресчендо. Ако се разменят и шамари, нещата стават наистина отвратителни, но и доста по-“мекия“ тон, изречен с упрек и заплаха, е пагубен за детската психика и носи след себе си сериозни поведенчески проблеми.
Но пък кой може да каже с ръка на сърцето, че никога не е спорил с половинката си, не е крясвал гневно, не е чупил чиния в пода, за да излее яда си? Не можем да се сдържаме винаги – това е вярно, даже е вредно да потискаме чувствата си, но родителските драми, разразяващи се пред децата, ужасяват. Не просто са вредни, а произвеждат стрес, който просто не се уталожва. И кой може да признае, че не е чувал своите мама и татко да си викат, уж затворили вратата на кухнята?
„Ами как да се сдържа, като той още с влизането започва да ми лази по нервите?“
Хайде, хайде, винаги има начин нещата да се кажат по-различно, не с крясъци, просто хората са големи егоисти и не мислят какво (си) причиняват.
Всичко ще си остане в семейството? Е, имаме лоша новина: не, няма да си останат между стените на този дом. Проблемите ще се развият във времето и в други семейства. Но ако, докато нагрубявате мъжа/жена си не ви хрумва да помислите за това дали синът или дъщеря ви един ден ще се кара със своя партньор така, както правите вие, помислете си какво причинявате в този момент на детето си, тук и сега.
„Вредни са не караниците и крясъците сами по себе си, а произтичащото от тях убеждение на детето, че сигурността му е застрашена, а околните не заслужават доверие“, пише Пол Колман в книгата си „Нека поговорим...“.
„Откритата враждебност между родителите е по-вероятният причинител на бъдещи смущения в поведението на детето, отколкото незадоволителният семеен живот без открита враждебност“, констатира още Колман.
„Децата, които стават свидетели на насилие между родителите, страдат от същите психически смущения, от които страдат деца, жертви на насилие от страна на родителите.“
Още едно прозрение на психолога и брачен терапевт: „Безпокойството на децата се стопява, щом повярват, че родителите им са изгладили недоразумението. Ако те демонстрират добри отношения, например – усмихнат се един на друг или се държат за ръце, децата ще въздъхнат с облекчение и ще си кажат, че малкото сдърпване няма да доведе до семейна трагедия."
"Рано или късно детето ще вникне в същността на отношенията между вас и вашия партньор. Не може да скриете истината. Проблемът е дали тази истина ще го накара да се чувства притеснено и несигурно.“
