“- Гошкооо, прибирай се!
-Защо, мамо, гладен ли съм?
-Не, студено ти е!”
***
“Вече съм на 28 години, но майка ми държи тя да ми купува дрехите. Ядосвам й се, но не мога да я спра.”
Случва ли ви се да подхождате към близките си с най-добри намерения, а те да ви реагират остро? Или пък вие им се ядосвате, а поводът изглежда малък? Уж не са направили кой знае какво, проявяват загриженост, но отвътре почва да ви ври и кипи?
Вслушайте се във вътрешното усещане. То е вашият “граничар” и показва, че личните ви граници току-що са били пресечени без ваше съгласие.
Какви са тези лични граници и какво ограждат?
Както в международните отношения, така и в междучовешките, очертаването и опазването на разграничителните линии е важна задача. Те обозначават кое е България и кое е Гърция; кой е Иван и коя е Мария. Посочват какво искаме да допуснем в страната или в себе си и какво не. Определят кое е наше, а кое – чуждо; какво можем да ползваме свободно и какво – не; в какво можем да се месим и в какво – не.
И в двата случая задачата им е да обособят и разграничат – кой съм Аз и кое не съм Аз.
Границите очертават нашата индивидуалност. Те са територията – във външния и във вътрешния свят, която припознаваме като своя, и която се стремим да управляваме и защитаваме. Когато ги почувстваме застрашени, в нас се пробужда биологичната ни памет, животното, което знае, че за да просъществува, има нужда от свой личен периметър. И макар инстинктивно да искаме да проявим агресия, много често възпитанието ни спира. Тогава се чувстваме раздразнени или гневни, уязвими и обидени на околния свят, който не ни зачита.
Границите служат основно за две неща:
- определят кое е наша собственост – какво пазим;
- определят за какво носим отговорност – какво контролираме.
Например, ясно е, че ще защитаваме тялото си, своите идеи и ценности, дома и притежанията си, отношенията си. Ще опитваме да контролираме тялото, поведението си, постиженията си, собствеността си, мислите си и ще реагираме остро, ако някой друг се опита да ги променя.
Личните граници са различни по вид, според това, което обхващат
Физическите граници са най-очевидни. Това е кожата ни и всичко, което тя обгражда. Те се нарушават при нежелано докосване, физическо насилие, нежелана сексуална близост, медицински манипулации. Много от нас си спомнят принудителното хранене в детството си като изключително неприятно. Жените често чувстват “пускането на ръце” от чужди мъже като инвазия, макар то да не ги наранява физически. Някои медицински прегледи са особено отблъскващи точно защото нарушават границите на тялото ни.
Пространствените граници се определят от разстоянието, на което заставаме при общуване; те обхващат личното ни пространство в дома. Нарушават се при прекалено приближаване, когато някой се настани на нашето място или когато нямаме лично свое пространство – своя стая, свое легло, свое чекмедже, свое място, което да променяме по собствено желание. Заради потребността от собствена територия, имаме любими маси в заведения, любимо място на дивана, своя страна на леглото, което делим с партньора.
Правовите граници обхващат личните ни вещи и собствеността ни. Всички реагираме, когато някой взима или се разпорежда с вещите ни без наше съгласие, влиза насилствено в дома ни, не връща заеми, едностранно променя договорените условия помежду ни. Когато играчките на децата са “общи”, братята и сестрите започват да се карат за всичко – щом е общо, значи е ничие и се налага със сила да бъде завзето и удържано. Наличието на ясно разграничение кое на кого принадлежи, снижава конфликтите. Дори изясняването кой коя работа има да свърши в офиса снижава напрежението и конфликтите между колегите. Това е причината да развием сложните си правови и законови системи – така намалява значително шансът за сблъсък.
Психологичните граници очертават невидимата територия, заета от всички наши усещания, емоции, мисли и чувства. Тук се намират и ценностите, вярванията, решенията ни, потребностите, предпочитанията, поведението ни.
Нарушават ги хората, които отричат или обезценяват чувствата ни – “Как може да се сърдиш за такова нещо?”, “Няма от какво да се страхуваш!”. Нарушители са и тези, които ни се присмиват, унижават, критикуват, дават непоискани съвети, обиждат, повишават тон, дори тези, които ни увещават. С една дума, всички, които не уважават нашите избори и нашия вътрешен свят.
Майките, като тази от вица за Гошко в началото на статията, понякога не осъзнават, че порасналите деца имат своя индивидуалност и сами могат да управляват личните си територии.
И страдат, когато синът или дъщеря им реагират остро на нахлуването.
Времевите ни граници включват обичайното темпо, с което вършим ежедневните си дейности, времето, което ни е нужно за да усетим, почувстваме или помислим за нещо. Нарушават се от закъснения на хората, с които имаме уговорена среща; от празните приказки, които ни отвличат от важните за нас неща; от нетръгването навреме; от пилеенето на времето ни за чужди цели; от припирането – “Тръгвай веднага, че ще закъснеем!”, “Всички други го научиха вече, само ти – не!”.
Насилственото пресичане на личните граници винаги поражда желание за съпротива или конфликт. Но те могат да бъдат отворени и доброволно. Хората, които показват, че се съобразяват с правилата на нашата територия, често са добре дошли вътре в нея и са наши приятели.
Вътрешният “граничар” определя какво да пропусне навътре, като задава простичките въпроси – безопасно ли е за мен или не; искам ли го или не го искам; харесвам ли го или не. Когато усетим и зачетем собствените си отговори, се чувстваме добре. Когато умеем да действаме и да спираме нарушителите – също.
И ако тази готовност е потисната от възпитанието ни, работата с психолог помага да възстановим изгубеното умение. Тогава по-ясно ще чуваме сигналите на вътрешния “граничар”. Ясно ще показваме на околните докъде могат да стигнат и къде не може. Ще сме наясно в какво имаме право да се месим и къде е добре да се въздържим. Ще избягваме излишните конфликти и така ще се чувстваме по-защитени и спокойни.
Източник: tukisega.info
