Метафората „хеликоптерно родителство“ навлиза през 1969 година, когато д-р Хаим Гинът в книгата си „Детето и ние“ споменава за тийнейджър, който се оплаква: „Майка ми кръжи над мен постоянно, като хеликоптер“.
„Хеликоптерното родителство“ е типично за родители, които са твърде фокусирани върху децата си, твърди Каролин Дейч (Carolyn Daitch), доктор по Психология и Директор на център за лечение на тревожни разстройства, Детройт. И допълва, че този тип родители обикновено поемат твърде голяма отговорност за случващото се с децата им, най-вече за успехите или провалите им. Този тип родителство е определяно и като свръхродителство. Това означава да участваш в живота на детето твърде много, да упражняваш свръхконтрол и свръхпротекция.
Кой е „хеликоптерен родител“?
Макар терминът да касае основно родители на деца в юношеска или младежка възраст, тоест възраст, в която децата са способни да се справят вече сами, „хеликоптерното родителство“ се среща и сред останалите родители. Например, родителят на дете в прохождаща възраст също спада към тази категория, ако постоянно го засенчва, играе с него през цялото време и моделира поведението му.
В периода на началното образование се счита, че един родител е от „хеликоптерен“ тип, ако той лично избира учителя или треньора, избира приятелското му обкръжение и заниманията му, а също така, ако оказва твърде голяма помощ при писането на домашни и изготвянето на училищни проекти.
Защо някои родители „кръжат“ над децата си?
Има няколко причини, които могат да тласнат родителя към такъв тип родителство. Ето и основните четири:
Страх от ужасяващи последици
Ниска оценка, провал в адаптацията или страх от неуспешна професионална реализация могат да изглеждат ужасни в очите на един родител, особено ако изглеждат предотвратими след неговата намеса. Обаче, много от последиците, които родителите искат да спестят на децата си, всъщност са техните най-добри учители в живота – нещастието, борбата, упорития труд, несигурните резултати. Просто родителите го чувстват като нещо заплашително и страшно.
Чувство за тревожност
Притесненията на родителите за икономиката, пазара на труда и света като цяло могат да ги накарат да упражняват по-строг контрол върху живота на децата си с цел да ги защитят.
Компенсаторен механизъм
Възрастните, които са се чувствали пренебрегнати, твърде малко обичани или игнорирани в детството си, се опитват да компенсират, когато имат свои деца. Прекомерното внимание и съблюдаване да не би да им липсва нещо е отражение на техния живот.
Натиск, оказван от други родители
Когато родителят забележи, че други са далеч по-ангажирани с децата си, той често несъзнателно се опитва да бъде като тях. Да се поддадеш на чувството, че си лош родител, само защото не правиш толкова много, колкото другите, е изключително лесно и става неусетно. Чувството за вина играе ключова роля тук.
Разбира се, да учим детето си да чете или да решава задачи, не ни прави „хеликоптерни родители“, защото всеки от нас знае колко труден би бил животът им без тези умения.
Защо поемането на отговорност е нещо различно? Ако не учим децата си да поемат отговорност, ние ги обричаме да се впуснат в живота без придобито умение, което ще ги направи успешни хора. А това умение е за цял живот.
8 съвета как да изградим самостоятелност у детето (без да бъдем „хеликоптерни родители“)
Не вършете вместо децата си онова, което сами биха могли да свършат
Така ще ги научим на отговорност и самостоятелност. Например, вместо постоянно да им напомняме това, което вече знаят (често напомнянето е евфемизъм за натякване!), нека оставим последствията да ги учат, когато това е възможно.
В ситуация, когато детето прави сцена пред очевидци, способността ни да помислим за последствията е много по-затруднена, тъй като пред нас стои въпросът да се справим със собствения си гняв, който е подсилен и от усещането за унижение. Обръщайки внимание на лошото поведение, ние го подклаждаме още повече. Нека си представим, че детето ни е нарекло с обидна дума пред съседите. Освен ако не сте Буда, да игнорирате случилото се е невъзможно. А и игнорирането няма да реши проблема. Какво да направим?
Подход „По-малкото дава повече“, или да не прекаляваме със съветите
Като за начало, би било добре не винаги да даваме съвет. Когато детето дойде при нас и сподели свой проблем, естествената ни реакция е да му дадем логичен отговор. Но хората, по природа, сме силни в логическите си разсъждения. Ако отговорът е бил логичен, то вероятно детето нямаше да ни потърси. Когато казваме на някого какво да направи, ние го учим да идва при нас всеки път, когато има проблем. Сякаш е ученик, на когото даваме готовите отговори от теста. Но то реално не разбира защо това са правилните отговори.
Да използваме подхода „По-малкото дава повече“. Като реагираме спокойно, а не раздразнено, показваме на детето си, че вярваме в неговата способност да решава само проблемите си. Когато е възможно, трябва да позволяваме и поощряваме детето само да се справя с проблемите си. В ситуация, когато братче и сестриче се бият, най-неподходящите въпроси, които могат да бъдат зададени, са: Кой започна? и Защо?. Ето причините за тяхната неуместност:
- подозираме, че едното детето е виновно, а другото – невинно;
- никое от тях няма да си признае, че то е започнало спречкването и не би поело вината;
- дори и да разберем кое е започнало първо, целта не е да играем ролята на детектив, а да прекратим случващото се.
Все пак, понякога се налага да се намесим, за да предпазим децата от наранявания, но без да взимаме страна. Вместо това е добре да изложим своята гледна точка кратко и категорично, без да атакуваме или обвиняваме някое от децата. Например, можем да кажем: „В този дом не се толерира удрянето (обиждане, използване на неприятни прякори, щипане, бутане). Една реплика, която също може да ни бъде от полза, е: Няма да позволя на едното дете, което обичам, да нарани другото дете, което обичам.
Използвайте невербални изразни средства вместо думи
Също като наливането на масло в огъня, думите сякаш подклаждат емоциите ни. И тъй като да говорим преди детето да се е успокоило е напълно излишно, ще се наложи да разчитаме на невербалните си умения за туширане на бурното му поведение. Например, ние сме разстроени, защото детето не е казало истината. Детето е наясно с физическото ни присъствие около него, съответно тялото ни е най-полезния ни инструмент за справяне със ситуацията. Ако сложим ръце на хълбоците, или пък се изправим заплашително над детето, ще го накараме да се почувства по-малко и да заеме отбранителна позиция. Това увеличава вероятността то да стане нападателно и да ни удари, или пък да удари някой по-малък от него, когато не сме наблизо. Без да губим от авторитета си, трябва да общуваме с детето открито, с грижа и увереност. Същевременно тялото, позата и лицето ни също трябва да излъчват спокойствие.
Разграничете човека от постъпката му
Ключът към този номер в стил Худини е да се абстрахираме чисто емоционално.
Абстрахирането се случва, когато съумеем да разграничим деянието от извършителите, хората от тяхното поведение, греха от грешниците. Ако човек, когото обичаме, се зарази с вирус и отмени плановете си с вас, бихме го разбрали. Не бихме го обвинили, че е несериозен или слаб, нали? Напротив, в съзнанието си, ние бихме разграничили болестта от човека, осъзнавайки, че не нашия близък, а болестта е причината за промяната в плановете. Ето това означава да се абстрахираме.
Каквото и да казва или прави детето, не бива да го приемаме лично. Емоциите могат само да ни попречат да се справим, да ни лишат от способността да се фокусираме върху самата ситуация и да ни направят по-неефективни. Това не означава, че пренебрегваме детето или че прекъсваме контакта си с него. По-скоро означава, че не сме подвластни на емоционалното си състояние, което би ни затруднило да бъдем ефективни. Посланието, което отправяме към детето, е че няма да отговорим или да се намесим, но ще сме там, когато то е готово да направи друг избор.
Покажете ясно на детето какво се очаква от него
Първо трябва да решим какво искаме от детето да направи. Най-добрият начин да отстраним нежелания тип поведение е като му предложим друга линия на поведение, което бихме желали то да усвои, за да замести неприемливата. Затова, нека трансформираме изречението „Искам да спре да избухва“ в „Искам да запази спокойствие и да не крещи, когато му забранявам нещо.“ След това да кажем на детето точно това, което искаме да направи. Трябва да изложим много ясно какво поведение се очаква от него и каква реакция приемаме за нормална.
Използвайте положителни думи, а не забрани или натякване
Друг много съществен момент е да отправим тази своя молба така, че тя да звучи положително, а не отрицателно. Ако искаме от някого да спре да крещи, бихме могли например да му предложим следното: „Предпочитам да говориш спокойно.“ Идеята е, че е по-важно да кажем на човека отсреща какво искаме, а не какво вече е направил. Ако забраним да се прави нещо, детето може да се обърка и да се зачуди какво друго може да прави в замяна. И именно заради колебанието си, то ще продължи да прави това, което винаги е правело.
Не бъдете многословни, за да не станете досадни
Не е необходимо да усложняваме нещата като обясняваме защо трябва да постъпи по определен начин. „Когато си ядосан на сестра си, искам от теб да използваш думи, да дойдеш при мен, за да ми споделиш, или просто да се махнеш от там. Каквото и да става, искам да не посягаш.“
Не пестете похвалата и прегръдката
Всеки път, когато видим, че детето прави това, което бихме искали, или просто прави малка крачка, но в правилната посока, не само трябва да обърнем внимание на това, но и трябва да похвалим поведението му. Може да използваме вербална похвала, която е добре да звучи ето така: „Беше ми ядосан, но току що реши да използваш думи, вместо да крещиш или удряш, което е прекрасно!“ След това може да се усмихнем, да го прегърнем или целунем, а може и да го потупаме по рамото. Вербалната похвала е още по-въздействаща, когато е съчетана с успокояващо докосване.
Източник: psychology.framar.bg
