В психологията съществува термин „парентификация“. С него се обозначава процесът на обръщане на ролите в семейството, при който детето започва да действа като родител на своите родител/и или брат/сестра.
За да разберем естеството на връзката родител-дете, трябва да изходим от предназначението на тези отношения в изграждането на човешката личност.
Ние идваме на този свят неспособни да се справим сами, т.е. зависими от своето обкръжение. Това предполага някой възрастен да полага необходимите грижи – както за физическото, така и за психическото ни развитие. Нашата вродена потребност да се свържем с хората, които ни отглеждат, ни кара да се привързваме към тях. А за пълноценното ни израстване е необходимо да имаме такава връзка с фигурата на привързаност , при която ние се чувстваме сигурни и спокойни, че нашите потребности ще бъдат разпознати и адекватно задоволени. Това е необходимо за правилното протичане на процесите на когнитивнитото (познавателно) и емоционалното ни развитие.
Основната функция на родителството е да осигури на детето необходимото, за да стане зрял и самостоятелен индивид. Във взаимодействието между нас и нашите родители – те са тези, които трябва да ни дадат защита, комфорт и подкрепа, а ние трябва да ги получим от тях.
При какви ситуации в семейството може да се стигне до „обръщане“ на позицията родител-дете:
- родител с тежка зависимост (към алкохол, наркотични, вещества, хазарт);
- родител с психично разстройство (шизофрения, биполярно разстройство, депресия);
- родител, който сам отглежда детето си (след развод или загуба на партньора);
- родител, който не получава разбиране и подкрепа в партньорската двойка;
- родител, който е бил парентифициран в детството си;
- емоционална незрялост и/или подчертано нарцистичен характер на родителя.
По-голямото дете в семейството е по-уязвимо по отношение на това да бъде поставено в родителска роля.
Какво се случва при обръщане на ролите – когато детето е превърнато в източник на ресурси за родителя/те?
Съществуват два различни вида парентификация – т.нар. инструментална и емоционална.
При инструменталната парентификация на детето са възложени такива задължения в семейството, които не съответстват на възрастта му и мястото му в семейната система.
Това може да бъдат множество задачи в домакинството (готвене, чистене, плащане на сметки). Грижи за болен роднина или основна помощ в отглеждането на по-малки братя/сестри. По такъв начин детето поема голяма част и дори всички физически отговорности на родителя. Може да изглежда, че изпълнението на тези задължения помага да се изградят такива качества като отговорност, трудолюбие и добросъвестност, но всъщност ограбват от детството на детето, водят до натрупване на недоволство и подтиснат гняв. И вместо да се изгради чувство за компетентност и добра самооценка в порасналата личност се развиват съмнения в собствените способности и желание да се прави всичко по най-добрия начин.
Емоционалната парентификация се случва, когато дете или юноша, трябва да поемат ролята на довереник или посредник за (или между) родители или членове на семейството.
Тя има особено разрушителен ефект върху изграждащата се психика. За нас като малки е от особено значение да усещаме силата на възрастните и способността им да се справят с проблемите. Когато родител търси (много често несъзнавано), емоционална подкрепа и/или съвети за личния си живот от детето си, го натоварва с едно очакване, което то не може да изпълни.
Всяко дете иска да вижда майка си и баща си щастливи и спокойни, и би направило всичко, което зависи от него, за да им помогне. Но е невъзможно да постигне това без да се откаже от собствените си нужди и желания. А поради недостатъчната си емоционална зрялост за него е непосилно да даде нещо, което няма и затова провалът е предначертан. Основното преживяване, което се установява в такива деца е страх и загуба на сигурност, които често се компенсират с външна изява на грижовност, стабилност, разумност и овладяност. Едва ли ще бъде преувеличено да се каже, че при този вид парентификация, родителите постъпват като изплашени деца и възприемат детето си като възрастен, способен да им осигури любов и спокойствие.
Какви могат да бъдат последствията от парентификацията?
Тежката цена, която детето непосредствено заплаща е загубата на детството си. При разрушителна парентификация, детето поема прекомерна отговорност в семейството, без грижата му да бъде призната и подкрепена от възрастен.
Приемайки ролята на родител, детето губи реалното си място в семейството и става самотно и несигурно. В по-късен етап от живота си парентифицираните деца често изпитват силна тревожност да не бъдат изоставени и да не загубят любовта. Показват трудности при ситуации на отхвърляне и разочарование. Такива хора може да виждат своята стойност единствено в това да помагат на другите. Те ще се превърнат в родител на всички, грижейки се и приемайки всеки, който се нуждае от тях. В такъв случай често ще стават обект за злоупотреба – околните ще се възползват от тях.
Друг възможен сценарий се наблюдава, когато поради прекомерната отговорност в детството и юношеството си, човек иска да бъде дете, когато напусне семейната си среда. В зряла възраст той ще търси някой, който може да реши проблемите му, който ще поема отговорност за него.
На всяко дете, което е изпълнявало родителска роля в семейството, му се налага да стане по-зряло от връстниците си.
По отношение на емоционалния си свят обаче, то си остава в голяма степен неосъзнато. Като възрастен ще среща затруднения да разпознава чувствата си и да ги споделя с другите, както и да се самоуспокоява или да търси помощ отвън. Парентифицираните деца могат да се превърнат в много ядосани възрастни.
Те ще са склонни към силно амбивалентни отношения (любов и омраза едновременно) с родителите си. Често може да не осъзнават от къде произлизат раздразнението и гнява им, и ще бъдат сърдити на околните – особено на своите приятели, партньори и деца. Те може да проявяват пасивен, а често и експлозивен гняв, когато някой им възлага високи очаквания или изисквания, защото това ще активира травмите от детството. Може да поддържат един нереалистично висок стандарт за собствените си умения и постижения. И да развият т.нар. „синдром на самозванеца“. Като цяло се наблюдава изкривяване във възприятието им за собствената личност и място в социалната среда.
Както се вижда, последствията от обръщането на ролите в семейството не са особено благоприятни. Ако сте родител, който изпитва житейски трудности и чувствате, че в момента нямате ресурс да давате необходимото внимание и подкрепа на детето си, погрижете се за него като се погрижите за себе си. Потърсете помощ в лицето на друг възрастен или специалист, където можете спокойно да споделяте болката и слабостта си.
Най-хубавият подарък, който може да направим на децата си, е да им осигурим възможността да изживеят детството си, експериментирайки със средата си и допускайки необходимите грешки. Нека изражението на родителската ни обич бъде във времето и търпението, което им отдаваме, придружавайки ги по пътя на тяхното израстване, като отделни от нас, независими и самоуверени личности.
Източник: www.sovapsychologist.com
