В милиони семейства, независимо от социалния, икономически и образователен статус, ежедневно се извършва едно ужасно престъпление — физическото малтретиране на децата.
Определението за физическо малтретиране предизвиква много спорове и объркване. Много родители все още вярват, че телесните наказания са не само право, но и отговорност на родителя. Една от най-популярните максими продължава да бъде „Без бой децата се разглезват“. Съвсем доскоро децата нямаха никакви законни права. Те биваха възприемани като собственост на родителите си. В продължение на векове родителските права са смятани за ненакърняеми — в името на дисциплината родителят е можел да стори каквото пожелае с детето си, стига да не го убива.
В наши дни законовите норми са по-строги. Проблемът с физическото насилие над децата е толкова сериозен, че общественото мнение принуди правната система да наложи ограничения над физическата дисциплина.
Един от начините за дефиниране на физическото малтретиране на децата е следния: „причиняване на физически наранявания като синини, белези от изгаряне, подутини от удар, рани, фрактури на костите и черепа, всички вследствие на ритане, пробождане, ухапване, удряне, порязване, удар с ивичест материал, удар с твърд предмет и други“.
Правното тълкование на това определение е въпрос на гледна точка от страна на прокурора или адвоката. Детето със счупена кост съвсем очевидно е било малтретирано, но малцина са прокурорите, които ще повдигнат обвинение срещу родител, който е насинил детето си, докато го е бил.
Най-точната дефиниция за физическо малтретиране над дете е следната:
“Всеки вид поведение, което,
независимо дали оставя следи,
причинява на детето физическа болка.”
ПОВСЕМЕСТНОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ
Всеки родител понякога изпитва желание да удари детето си. Подтикът е особено силен, когато детето не спира да мрънка, отговаря по обиден начин или се инати. Нерядко желанието има общо не толкова с поведението на детето, колкото със собствената ни умора, ниво на стрес, тревожност или несрета. Много устояват на импулса да ударят детето си. За съжаление не са малко и онези, които не успяват.
Не можем да не поразсъждаваме над общите черти на родителите физически насилници. Първата е отблъскващата липса на самоконтрол. Физическите насилници се нахвърлят върху децата си всеки път, когато трябва да разтоварят негативните си емоции. Тези родители не си дават никаква или почти никаква сметка за последствията от поведението си върху детето и това поведение е почти автоматична реакция на стреса. Импулсът и действието съвпадат.
Самите физически насилници често произлизат от семейства, в които насилието е било практика. Голяма част от поведението на възрастния е нередактирано повторение на наученото и преживяното в детството. Ролевият модел е насилникът. Насилието е единственият начин за справяне с проблемите и чувствата — особено с чувството на гняв.
Много физически насилници навлизат в живота с огромен емоционален дефицит и неудовлетворени потребности. Обичайно е те да възприемат децата си като заместители на родителите, които трябва да удовлетворяват никога неудовлетворените от истинските им родители емоционални потребности. Насилникът побеснява, когато детето не успее да удовлетвори дадена негова потребност. Той избухва. В такъв момент детето повече от всякога се превръща в заместител на неговия родител, защото яростта всъщност е насочена към родителя.
Физическите насилници се делят на много типове, но най-страшни са онези, за които единственият смисъл на съществуването на детето, е то да бъде малтретирано. Повечето от тези хора изглеждат, говорят и постъпват като човешки същества, но са чудовища — напълно лишени от чувствата и характеристиките, които дават правото да бъдат определени като човешки същества. Те не се поддават на обяснение и в поведението им няма никаква логика.
„Толкова проблеми имам на главата, че си го изкарах на теб. Разбери ме!“
Малтретиращите родители използват децата си като отдушник, след което искат прошка. Те пребиват децата си, след което търсят оправдание за поведението си.
Насилието над децата често е реакция на стрес в работата, конфликт с друг член на семейството или цялостно напрежение, породено от неудовлетворителен начин на живот. Децата са лесни мишени: не могат да отвърнат физически и лесно биват заставяни да мълчат. За нещастие както на насилника, така и на жертвата, изливането на гнева носи на насилника само временно облекчение.
Действителният източник на гнева не се променя и гневът неминуемо продължава да се трупа, до следващото избухване. Още по-тъжно е, че беззащитната мишена на гнева също е обречена да попива този гняв, за да го пренесе след време в собствения си самостоятелен живот.
В семейната драма обаче има още един съучастник, който трябва да сподели отговорността. Това е родителят, който позволява насилието, било защото го е страх, било защото е зависим, или за да поддържа семейното статукво. Този родител е пасивен насилник!
Повече по темата прочетете в статията “Пасивните родители насилници”.
Източник: “Отровните родители”
Автор: Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Издателство Бард
