Защо не си тръгваме от насилника?

Едно от най-загадъчните явления в света на насилието е лоялността на жертвата към този, който я малтретира. Всеки от нас е чувал за Стокхолмски синдром, но дори явления, които не бихме нарекли с това име и които не стават обект на медиен интерес, съдържат нещо от токсичното жило на синдрома.

Ако не можете да си тръгнете от насилник и усещането  ви е на непреодолимо привличане, вероятно сте въвлечени в травматична връзка. Д-р Patric Carnes  развива понятието травматична връзка или връзка на предателство, което може да обясни случващото се с жертвата както през теория на привързаността, така и през теория на научаването.

Основна характеристика в поведението на партньора-насилник е т.нар редуващо се подкрепление на награда и наказание. Тъй като насилникът е със сериозна патология на характера (нарцистично личностово разстройство, психопатия и др.), неговото поведение  е напълно непредвидимо.

В началните стадии на взаимоотношението той бомбардира жертвата с „любов” като чертае една приказна картина на несравнимо бъдеще. Това е период на грабващ романтизъм и на усещане от страна на бъдещата жертва, че е срещнала „единствения”. Интензитетът на взаимоотношението е висок и поставя началото на спирала, от която жертвата по-късно трудно ще  се измъкне. Всяко следващо движение на спиралата ще я вплита все повече и повече подобно на насекомо , попаднало в мрежата на паяк. Каква е тайната на това явление?

Тя е в травматичната връзка, която представлява силна емоционална привързаност между насилваната личност и нейния насилник, която възниква като резултат от цикъла на насилие.
Здравата  връзка между хора и развитието на привързаност е нормален процес, който се задвижва от съвместното правене на неща, участие във важни събития от живота, преживяване на добри и трудни моменти един до друг.

Джон Боулби, авторът на теория на привързаността, описва начина по който детето формира привързаност към своя родител като начин да получи закрила, сигурност и разбиране на своето емоционално състояние. Сигурната привързаност, при която малкият човек получава консистентни и разбиращи отговори от своя родител по отношение на тревогата си, дава добър старт на детето да се отделя, развива и да изследва света.

Боулби описва и разстройства на привързаността, които са резултат от провала на родителя да подсигури стабилни и осмислени  реакции към разтревоженото дете. Травматичната връзка може да бъде разбрана като специфично разстройство на привързаността, което може да се случи както на човек, който е имал в детството си подобна връзка със свой родител, така и на друг, който е имал сигурна привързаност, корозирала в резултат от преживяното насилие.

Д-р Patric Carnes развива понятието травматична връзка, за да опише злоупотребата със страх, емоционална възбуда, сексуални чувства и сексуална физиология, за да бъде впримчена друга личност.

Функцията на привързаността в нейния здрав вариант е да дава сигурна база, от която личността може да се оттласква и да се движи свободно през живота. Травматичната връзка е диаметрално противоположно явление, защото привързва, за да зароби. Жертвата не знае кога и защо ще получи благоволение и кога ще попадне под жесток удар. Днес тя е „най-прекрасната”, а утре  - може да осъмне с предателство или скандал.

Защо жертвата парадоксално търси утеха при този, който е опасен за нея? Има множество обяснения. Едно от тях е, че при опасност нашата система за привързаност се активира и ние търсим облекчение.  Капацитетът ни обаче да го търсим при други хора, различни от насилника, е силно подкопан. Оцелелият е в нещо като „прегаряне” на ресурса си за свързване с  близки, приятели и познати. Тези връзки му изглеждат безцветни.

Да влезем във връзка с хаотична личност е лесно, но да  я напуснем се оказва трудно. За да разберем защо е така, трябва да се обърнем към дълбинната психология, която обяснява как едно бебе се  научава да се отделя от майка си. Малкото дете трябва да формира постоянство на образа на майката във вътрешния си свят (постоянство на обектната репрезентация). Когато постигне това в един момент от развитието си, то може да се отдалечава от майка си без да губи образа ѝ в психичното си пространство. Именно това явление от нашия вътрешен психичен свят  ни позволява да се отделяме от важен за нас човек и да умеем да понасяме раздялата си с него.

Когато сме попаднали в травматична връзка, формирането на такава консистентна репрезентация за партньора е невъзможна.  Нашата емоционална памет е силно разклатена от противоречивата информация и ние не можем да изградим единен образ на другия.

Ако трябва да си представим как жертвата преживява това, то е постоянно недоумение и колебание относно личността на партньора. В ума резонират въпроси „Кой е той” или „Какъв е той”, които не могат да намерят отговор поради невъзможността другият да бъде опознат и да бъде усетен като предвидим. Жертвата никога не е сигурна дали днес ще срещне д-р Джекил или м-р Хайд и няма никакъв психологически механизъм, който да позволи тези две лица да бъдат събрани в една личност.

Токсичната тайна на нарцистичния насилник е тази – той сменя наградата и наказанието, както и лицата си и впримчва потърпевшия в напразни опити да улучи правилния отговор или доброто поведение, което да угоди на отсрещния.

Ако сме попаднали във връзка на предателство е важно да осъзнаем, че става дума за промиване на мозъка, чиято цел е тотален контрол върху нас.

Общите характеристики на ситуации, които  ни поставят в риск от травматична връзка са:

• Повтарящи се цикли на насилие

• Съблазняване и предателство

• Насилие над духа

• Опасност

• Висока интензивност без зряла интимност

• Неравновесие във властта

• Нарастващ страх

• Провал на жертвата да се предпази

• Чувството, че няма изход

 
Важно е жертвата да намери обяснение за своето пристрастяване, различно от думата „Любов”!

Често насилваните хора споделят, че не могат да си тръгнат, защото изпитват силна любов. Има едно по-прозаично обяснение за това какво се случва с тях, което е добре да знаят и което може да им помогне да се освободят. Те се чувстват като вързани с въже, защото най-силната човешка връзка е тази, в която насилие и нежност (която позволява фантазията да процъфти) се менят.

Зад това стои и чисто биологично явление – пристрастяване към невропептиди. Когато жертвата изпитва безсилие, тревога и страх за живота си, голямо количество невропептиди се изработвят в хипоталамуса, който е химическата лаборатория на нашия мозък. Те нахлуват в кръвотока и стигат до клетките на тялото. Нашите клетки постепенно свикват със сериозни дози от тези пептиди и ние се пристрастяваме да получаваме повече от тях чрез непредсказуемото поведение на нарцистичния насилник.

Жертвата преживява това като: „имам нужда от неговото одобрение”, „имам нужда от неговата любов”, „имам нужда  да ми даде облекчение” и т.н.

Това, което не осъзнаваме е именно натрапчивия си порив към получаване на облекчение от този, който ни наранява. Приличаме на опитна мишка, която получава храна през бутон, поставен в клетката ѝ. Който обаче действа на случаен принцип. Тъй като мишката не знае кога бутонът ще задейства доставка на храна, тя се пристрастява да  го натиска постоянно.

Какво е важно за излизане на човек отпристрастяващата връзка на предателство?
 

• Важно е да знаем , че излизане от подобна връзка е трудно поради силната привързаност и други посочени по-горе фактори.  Възможно е да имаме нужда от психотерапевтична помощ, за да се справим с това предизвикателство.

• Ще успеем да се отделим от насилника, ако успеем да изградим единен  образ за него във вътрешния си свят. За тази цел е нужно да осъзнаем, че той има две лица, два образа, но една личност, която е патологична и носи зло в живота ни.

• Ако осъзнаем, че едното лице, което носи нежност, възхищение,
  „любов” е манипулативен образ, пътят към нашата психична свобода ще бъде отворен. Това са личности, които не умеят да обичат никого.

• Ще се наложи да минем през сериозен процес на траур, в който ще се сблъскаме с нашите илюзии лице в лице. Ще трябва да се разделим с надеждите, свързани с този човек, както и със самия него. Ще трябва да тъгуваме за годините, които сме попилели в това взаимоотношение. Най-трудно ще ни е да пуснем добрия мистър Хайд, защото ще разберем, че никога не е съществувал.

• Най-важното правило, което ще ни помогне да се отделим от насилника е да прекратим всякакви контакти с него, които биха стимулирали нови вълни на травматично свързване.

• За да бъдем свободни, е важно да осъзнаем, че насилникът никога няма да се промени, независимо  от това какво правим. Този, който може да се промени сме ние и макар излизането от ада на връзката на  предателство да не е никак лесно, то е наша отговорност и задача.

За довиждане бих искала да споделя с читателите на този текст, че той е написан от помагащ професионалист, който познава явлението не просто от литературата, а от собствен  преживян опит. Излизането е възможно, нужни са подкрепа, кураж и трезвост на ума.

Източник:
www.annakabakova.com
Автор: Анна Кабакова