Познавате ли хора-жертви? Сигурна съм, че в живота си сте срещали не един и двама такива екземпляри. А няма нищо лошо и да си признаете (поне пред себе си), че е имало период в живота ви, в който и вие сте живяли ролята на жертва. А може и сега да я живеете?
Първото и най-важно нещо е да осъзнаете, че няма нищо лошо в това. Никой няма да ви сочи с пръст, да ви се подиграва, да ви критикува, осмива и ругае. Проблемът обаче е, че вие с последователността и упоритостта на мазохист ще виждате в отношението на хората към вас точно това.
Основният въпрос тук е – дори ако поради някаква уместност на ниво душа сте избрали жертвения модел, да сте взели от него нужните опитности, уроци и мъдрости – то наистина ли искате да продължавате да тънете в блатото на тази лепкава, ниска вибрация, или ще направите усилие да осъзнаете модела и да го надскочите?
Признавам си – действа изнервящо и побъркващо някой особено близък и скъп за теб човек да е избрал ролята на жертва и да я играе вече десетки години, въпреки всичките ти опити да го подбутнеш да излезе от сковаността на собствения си затвор. Но той продължава да седи в него, да хленчи и да се самоунищожава.
Голямо предизвикателство си е – дори за най-търпеливия, най-толерантния, спокоен и приемащ човек. Сигурна съм, че сте много хората, сблъскали се с това предизвикателство.
И каквото и да говорите – не ви чуват.
Затова и пиша тези редове. За да може хората-жертви да видят една различна, дистанционна гледна точка отстрани, дори да ги заболи да се разпознаят и евентуално да се осъзнаят. Ако благата дума не винаги може да бъде катализатор за промяна, то тогава идва на дневен ред шамаросването. С любов, разбира се. Този текст не цели да обиди, иронизира, ядоса, критикува, или осъжда. Цели единствено да ви накара да прогледнете и да решите – искате ли да продължавате по този път, или сте готови да направите нов избор и да поемете отговорност за живота си?
Много дебело искам да подчертая, че ролята на жертва е наистина РОЛЯ – тя е свободно избрана, съзнателно поддържана, и всички “страдания”, които съпровождат реализацията на тази роля, са абсолютен 100% личен избор на всяка от жертвите.
С какво се отличават хората-жертви:
1. Светоглед. Като цяло животът е тежко изпитание. Животът е предимно страдание. Хората са гадни, жестоки, лъжливи, лицемерни, пълни с всевъзможни кусури. Това, за жалост, е веруюто на човекът-жертва. Той абсолютно вярва в това свое виждане за заобикалящия го свят. Още от ранно детство той е жертва на лоши родители, обграден с лоши роднини, лоши съседи, лоши приятели и съученици. Моделът със съзряването се задълбочава и утвърждава – съседите, колегите, шефовете, партньорите, политиците. На всички нещо им има. Всеки гледа да го прецака, излъже, нарани, обиди.
Човекът-жертва съвсем искрено не разбира защо той е такъв добър и искрен, пък целият околен свят е лицемерен, злонамерен и лъжовен. Ако го попиташ “Как върви светът?”, ще отговори “Много са зле нещата. Всичко отива на зле”. Съответно цялата тази несправедливост е поредната причина за дълбоки страдания и терзания. Човекът-жертва вероятно в момента чете тези редове и гневно възкликва: “Ами така си е, аз каква вина имам за всичко това – то идва отвън, а аз нищо не мога да направя!”
2. Комуникация с околния свят. В следствие на разочарованието от света като цяло, има две основни модела на поведение които забелязвам.
Първи вариант – човекът жертва си намира някой душеприказчик (ако онзи му издържи, обикновено са на едно вибрационно ниво, а ако се усети, че го източват енергийно – си плюе на петите и не се показва в близките 10 години). С него се водят протяжни всекидневни разговори на тема: гадна политика, продажни мафиоти, гадни съседи, гадни роднини, турски сериали. Кой какво на кого направил. Кой каква интрига плете, направил му магия, или нагрубил, подмолно наклеветил, изкритикувал. Кой от какво се разболял, как точно протича заболяването, пък колко са некомпетентни и гадни лекарите, но все пак са единствените, които могат да помогнат. Така взаимно си затвърждават и бетонират мисленето на жертва, привеждат стотици доказателства към основната си житейска теза – хората и светът са гадни. Дали наистина срещат такива хора, или виждат под вола теле – за тях няма разлика. Те са кралици и крале на драмата – виждат обвинение, критика, обида и преднамереност навсякъде. Болезнено мнителни, обидчиви и злопаметни.
Втори вариант – огорчени и доживотно разочаровани от човешкото племе, те се изолират, затварят се в дебелата си черупка, не комуникират с никого и горко оплакват съдбата си. Предпочитат да не общуват с никого, за да не се излагат на опаснот от това да бъдат отхвърлени, подиграни, критикувани, обидени или наранени по някакъв начин. Много често в живота им редовно се появяват наистина различни хора в ролята на агресор, манипулатор и тормозник – все пак избраната роля на жертва трябва да се затвърждава и да има ответна роля, която да им помага в създаването на избраната реалност. Дори това е (под)съзнателен избор. Макар че, човекът-жертва бурно ще отрича и искрено ще се възмущава на това твърдение.
3. Здравословно състояние. По правило то е разклатено. С годините се разклаща все повече и повече. И съответно годините се използват за абсолютен и категоричен аргумент защо лошото здраве е нормално. Всякакъв опит да помогнете на такива хора са обречени на неуспех, защото те са убедени, че нищо не зависи от тях. Могат да направят плах опит за някаква промяна, но липсата на вяра, липсата на бурен и бърз успех ги кара да се отдадат отново на инерцията и да кажат
“Ми при мен не става. Аз съм по-различен, защото…” –
следват аргументи за възрастта, генетиката и прочие външни обстоятелства. Те са жертви на лошото здравеопазване, некадърните лекари, лекарствата, годините, генетичната предразположеност, лошите климатични условия, трафика, политиката, стреса. Болестите и преживяванията в болнични заведения са сред основните теми за разговор на най-вманиачените в жертвения модел.
Разклатеното здраве е много важно за човекът-жертва. То му генерира един
непрестанен поток на съжаление, внимание, загриженост.
Енергия. Но понеже пък са и обидчиви и мнителни, ако случайно им покажете, че не се разпадате от съжаление, то решават да крият здравословните си неволи, за да не ви тежат, но пък “случайно” процеждат по някой невинен намек, който обрисува още по-тежка ситуация, при това гарниран с тих опит за вменяване на вина. А междувременно си страдат тихо и самотно, и оплакват злата съдба. Ако случайно безбройните му хронични болежки се оправят, човекът-жертва ще се озове в пълна безпомощност и несигурност. Ами сега какво да прави със себе си? Отново това твърдение предизвиква гняв и бурно възмущение: “Ама тази добре ли е? Аз ако можех да съм здрав, нима щях да си стоя така заринат в болести!? Но просто така стоят нещата – не зависи от мен”.
4. Себеусещане. По правило човекът-жертва е с ниско самочувствие. Пълен с комплекси, несигурности, фобии, безкрайни алогични страхове от най-дребните неща в ежедневието. Страхува се да общува, срамува се от себе си, съмнява се в себе си, вижда се малък, незначителен, онеправдан и недооценен. Дълбоко крехък и раним е – най-незначителното нещо, което вие дори няма да зебележите, може да бъде извадено от контекта, преувеличено, раздуто в съзнанието му до размерите на чудовище и дълбоко, трагично и дълго преживявано.
Може да ви се сърди с месеци и дори с години.
Човекът-жертва не цени себе си и животът си. Той обикновено живее за някой друг. За родителите, за обществото, за съпруга, за детето. Намира си смисъл и упование в това да живее изпълнения с тегоби по презумпция живот като се жертва за благото на някой друг. Казва често “аз не съм важен, важно е децата да са добре”. А не се сеща, че като му е празна кошничката – няма какво да даде. Как да дадеш щастие, като сам не си познал щастието?
5. Личностно развитие и духовно израстване.Изключително трудно е да се работи с човек-жертва. Той ясно разбира, че нищо в живота му не е наред и търси помощ. Неистово търси помощ. Помощ, която да дойде отвън по магически начин и също така да реши със замахване всичките му проблеми. Чака, надява се, и се моли за чудо, което да дойде отвън – но без да предприеме сам някакви сериозни стъпки. Изначално зависими от чуждото мнение, чуждите постъпки и чуждо влияние, тези хора си намират нова зависимост в лицето на някой гуру или лекар-спасител и се вкопчват в него като удавник за сламка. И това е временно, разбира се, защото като се осъзнаят, че голямата промяна не идва, то тогава идва поредното разочарование от лъжовния неприятелски заобикалящ свят. На човека-жертва му е много трудно или просто отказва да повярва, че той и само той е единственият гуру, който има силата да промени живота му. Позицията на жертва хем е много трудна задача, хем е изключително трудно да се откъснеш от удобните й рамки. Като подвижни блатни пясъци – истинско геройство е да избереш да минеш през тях, но веднъж попаднал в топлите, удобно обгръщащи те води – дори не опитваш да намериш начин да излезеш. Просто е удобно.
Зло, ама пък познато.
Човекът-жертва съвсем искрено вярва, че е жертва на обстоятелствата и от него нищо не зависи – нито успешната му реализация, нито финансовото изобилие, нито здравето, нито успешните отношения, приятелства, комуникация с външния свят. Дори за миг да склони да чуе всичките тези приказки за силата на съзнанието, Вселенските закони и прочие – неговата бетонирана апатия и липса на вяра в себе си ще го върне бързо в изходна точка. Винаги има външни хора/ситуации/фактори които са неизбежни, винаги има авторитети, които знаят повече за собственото му тяло, дух, съзнание. Човекът-жертва просто отказва да поеме отговорност за живота си. Четейки този материал, той навярно се чувства обиден, засегнат, лично нападнат и оскърбен.
Но пък ако в човека-жертва си е проправило вече път огънчето на промяната, въпреки това жегващо чувство за обида, той дълбоко в себе си ще си признае, ще се разпознае. И може би ще започне да си обръща повече внимание. Ще започне да работи за да укрепи вярата си. Да излекува страховете си. Да предизвика вселенското изобилие. Ще се изправи срещу чудовищата, които умът му е създавал толкова години.
… И това не са някакви метафорични красиво звучащи алабалистики. Това си е чиста наука, за Бога! По-точно – наука с Бога. Изпробвана, доказана многократно, практикувана от мнозина нова наука.
Да живееш в радост, здраве, изобилие и благодарност не е бягство от реалността, самозаблуда или илюзия. Не е розов балон, който всеки момент ще се спука. Това е съзнателно избрана и грижливо създавана реалност.
Животът като жертва е продукт на същото – съзнателен избор и години упорита и последователна работа. Със сигурност, ако душата е избрала модел на жертва – в този избор се крие стремеж към научаване и отработване на трудни уроци. Но много хора така се оплитат в този модел, че така и не събират сили да излязат от него и остават оплетени като муха в паяжина.
Хайде, погледнете се искрено, честно, отвъд воала на илюзията и си отговорете – наистина ли искате това да продължава? Само и единствено от вас зависи!
А как да помогнете на някой ваш близък, който упорито играе ролята на жертва?
Никак. Просто никак. Каквото и да опитвате, колкото и да му говорите, убеждавате, обяснявате и молите – няма да постигнете ефект. Разберете, че просто не носите отговорност за този човек, а само и единствено за себе си. Избраната от него роля е урок, който сам трябва да отработи – в противен случай ще се връща отново и отново към него. Можете само да го насочвате към подходящи книги, статии, лекции и беседи. Да му показвате с личен пример как се създава осъзната реалност. Можете да му пратите и този текст.
Можете да посочите на жадния водата, но не можете да го накарате да пие, нали?
В никакъв случай не го съжалявайте и не му пригласяйте в жалванията колко е лош и несправедлив светът – не поддържайте жертвената му роля. Състраданието не означава да страдате наравно с него, а да го приемете какъвто е. Въпреки че съзнавате, че избраната от него позиция е губеща. Промяната трябва да дойде от него, отвътре. Ако в крайна сметка нищо не се промени – приемете го, уважете този избор. Душата със сигурност ще се връща отново и отново към този урок докато не приключи с него.
Уважаема жертва – наистина ли искаш да загубиш още години и животи в този урок? От теб зависи.
