“Дребната червенокоса четиридесет и пет годишна Луиз току-що се беше развела за трети път. Тя дойде при мен по настояване на порасналата си дъщеря, която я беше заплашила, че ще прекрати всякакви контакти с нея, ако не положи усилия да се излекува от неконтролируемата си враждебност.
Надменната стойка и скованото й изражение при първата ни среща ми казаха почти всичко. Тя бе вулкан от сдържан гняв. Разпитах я за развода и тя ми каза, че мъжете в нейния живот винаги са я напускали и последният й съпруг просто бил поредния пример:
„Аз съм от този тип жени, които всеки път избират господин Неподходящия. Началото винаги е страхотно, но идилията свършва бързо.“
Изслушах внимателно тирадата й на тема „Всички мъже са негодници“. След това Луиз започна да сравнява своите съпрузи с баща си.
„Господи, защо не мога да намеря някой като баща ми? Той приличаше на филмова звезда… Всички го обожаваха. Искам да кажа, че беше харизматична личност. Майка ми непрекъснато боледуваше и с него ходехме насам-натам… Само той и аз. Това бяха най-прекрасните мигове в живота ми. Сигурно като са направили баща ми, са счупили калъпа.“
Попитах дали баща й е жив и долових огромно напрежение в гласа й:
„Не знам. Един ден той просто изчезна. Трябва да съм била около десетгодишна. Майка ми беше истинска кучка и предполагам, че в един момент е решил да си грабне шапката. Никакви бележки, никакви телефони, нищо. Господи, колко ми липсваше! Поне година след като си тръгна, всяка нощ очаквах да чуя колата му… Всъщност не го виня за това. Той беше толкова жизнен. Кой иска да остане прикован до живот към една болна съпруга и дете?“
Луис бе прекарала живота си в очакване идеализираният й баща да се върне. Тя не беше способна да осъзнае неговата безчувственост и безотговорност и използваше какви ли не доводи, за да остане той все така божествен в представата й като изключим неизразимата болка, която й бе причинил.
Освен това оправданията й позволяваха да отрича насочения към него гняв, че я изоставил. За жалост този гняв се е изливал в отношенията й с другите мъже. Всяка връзка започвала прекрасно до момента, в който не започнела да опознава партньора си. С близостта идвал и неконтролируемият страх да не я изоставят. Този страх неизменно преминавал във враждебност. Тя не виждаше модела във факта, че всички мъже я напускаха поради една и съща причина: колкото по-близки ставали, на толкова повече враждебност се натъквали. Наместо това Луиз твърдеше, че враждебността й е предизвикана от това, че мъжете винаги я напускат.
Гняв — да, но когато е уместен
Докато изучавах психология, попаднах на поредица илюстрации в един учебник, които описваха как хората прехвърлят чувствата си — и най-вече гнева. На първата картинка беше изобразен мъж, който слушаше крясъците на шефа си. Очевидно и дума не можеше да става подчиненият също да отговори с крясъци, така че на втората картинка същият мъж се бе прибрал и крещеше на жена си. На третата, жената крещеше на децата. Децата изритваха кучето и кучето ухапваше котката.
Онова, което ме впечатли, бе привидно елементарното, но удивително точно представяне на начина, по който прехвърляме най-силните си чувства от хората, които ги заслужават, към по-безобидни мишени.
Мнението на Луиз за мъжете е чудесен пример: „Такива са нещастници… Всичките. Никога не можеш да им имаш доверие. Винаги те предават. Писнало ми е да ме използват.“
Бащата на Луиз я е изоставил. Ако беше осъзнала този факт, тя е трябвало да преразгледа тъй скъпите си фантазии и богоподобния му образ и съответно да се откаже от тях. Вместо това, тя прехвърля гнева и недоверието от баща си към други мъже.
Без да го съзнава, Луиз непрекъснато избира мъже, чието отношение я разочарова и вбесява. Тъй като намира отдушник на гнева си в мъжете като цяло, не й се налага да изпитва гняв спрямо баща си.”
Много хора, прехвърлят върху интимните си партньори гнева и разочарованието от поведението на родителите си. Те не могат да си позволят да изпитат гняв спрямо родителите си — това би застрашило опасно божествените им образи…
Източник: “Отровните родители”
Автор: Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Издателство Бард
