Хората, които завършват живота си със самоубийство, притежават сходни невробиологични характеристики, които в същото време ги отличават от всички останали.
В САЩ расте броят на самоубийствата и психиатрите все по-често стигат до единодушното заключение, че суицидното поведение следва да се разглежда като пълноценна болест, а не като резултат от афективни разстройства.
Твърди се, че мозъкът на самоубийците има поразително сходство и същевременно силно се различава от мозъка на хора с афективни разстройства, но починали от естествена смърт. Освен това има семейства, в които суицидът е нормално явление, което навежда на мисълта за генетични и други биологични фактори. Накрая повечето хора с афективни разстройства не се опитват да свършат със себе си, а около 10% от самоубийствата не са свързани с психически заболявания.
В петото издание на Ръководството по диагностика и статистика на психическите разстройства Американската психиатрична асоциация предлага диагнозата „суицидално поведенческо разстройство” (suicide behaviour disorder). Терминът се споменава в списъка, изискващ по-нататъшно изучаване за възможно включване в следващи издания на справочника.
Дори ако тази хипотеза се окаже некоректна, тя ще стане стимул за изследване на неврологичните и генетичните фактори на самоубийствата, което ще позволи на психиатрите по-точно да прогнозират риска от суицид и дори може би ще доведе до определяне на методи за лечение, които да спират мислите за самоубийство.
До 80-те години на ХХ век се смяташе, че хората, които приключват със себе си, страдат от депресия. Но аутопсии показали отличителни способности в главния мозък на самоубийците, включително структурни промени в префронталния кортекс, който отговаря за приемането на сложни решения, и изменение в нивото на серотонина. Тези характеристики се проявявали независимо от наличието на депресия, шизофрения, биполярно разстройство или тяхното отсъствие.
Тъй като нито една неврологична причина за самоубийствата не била видна, Густаво Туреки от университета „Макгил” в Канада смята, че повод за суицид става съчетанието на фактори от околната среда, които предизвикват редица изменения в мозъка на хората, генетично склонни към самоубийство. Сред тях са лошото отношение с индивида в детството, посттравматично стресово разстройство, продължително безпокойство, недоспиване.
Откриването на тези фактори се усложнява от редките мозъчни образци на самоубийците и отсъствието на модели (хората са уникални в желанието си да сложат край на живота си).
Все пак някои неща били изяснени. Например, ако хората с биполярно разстройство, които преди са опитвали да се самоубият, започнат да приемат литий, те обикновено прекратяват опитите да се простят с живота, дори ако препаратът не оказва влияние на други симптоми. Това говори, че литият може да въздейства на нервните пътища, които имат непосредствено отношение към суицидните наклонности.
Генетиката също е важна. Според данните на едно от изследванията еднояйчните близнаци разделят суицидните наклонности в 15% от случаите, докато сред двуяйчните този показател е само 1%. Изучаването на самоубили се индивиди, живеещи с приемни родители, сочи, че биологичните им роднини шест пъти по-често са посягали на живота си, отколкото членовете на новите им семейства.
Със суицида са свързани няколко гена – например тези, които са въвлечени в отговора на нивото на серотонина, и сигнална молекула с името мозъчен невротрофичен фактор, регулираща мозъчната реакция на стреса. И едните, и другите обикновено са потиснати в мозъка на хора, които са се самоубили, независимо от наличните при тях психически разстройства. Други изследвания показали, че при самоубили се след пристъп на депресия химията на мозъка се различава от тези, които са страдали от депресия, но са починали от естествена смърт.
Туреки е публикувал изследване, в което разказва за сравняването на мозъка на 46 самоубийци, и 16, починали от естествена смърт. В първата група 366 гена, свързани основно с обучението и паметта, имали различен набор от епигенетични маркери (химични превключватели, които включват и изключват гените). Резултатите се усложнявали от това, че много от самоубийците страдали от психически разстройства, но Туреки смята, че суицидът, а не психическото разстройство следва да се смята за единствено значимия предиктор на тези генетични изменения.
Механизмът, чрез който екологични фактори може да са променили тези гени, е неизвестен. Смята се, че известна роля играят хормоните на стреса – например кортизол.
Психиатрите са на мнение, че биологични и генетични маркери ще им помогнат да откриват пациенти с висок риск от самоубийство. Но Дейвид Брент от Питсбъргския университет предупреждава, че дори някога да можем с биомаркери да определяме потенциалните самоубийци, нищо няма да ни подскаже кога ще се случи фаталният опит.
И все пак това ще позволи да се търси ефективно лечение за конкретния човек, отбелязва Джен Фосет от университета на Ню Мексико, САЩ. Например лекарят ще може да реши да не предписва определени антидепресанти на пациент с определени биомаркери, тъй като за много препарати се смята, че повишават риска от самоубийство, както и да не се взема решение за хоспитализиране, тъй като някои са склонни към суицид веднага след връщането си от болницата.
Според Надер Перу от Женевския университет, ако суицидалното поведение се разглежда като самостоятелно заболяване, ще стане възможно провеждането на по-целенасочени, научно обосновани изследвания на това явление и методите за лечението му.
Източник: megavselena.bg
