ЕМОЦИОНАЛНО ОТСЪСТВАЩИ РОДИТЕЛИ
Родителите, които пoсвещават енергията си на собственото си физическо и емоционално оцеляване, изпращат много могъщо послание на своите деца, а именно:
„Твоите чувства нямат значение. Значение имам само аз.“
Лишени от адекватно време, внимание и грижи, повечето такива деца започват да се чувстват невидими — сякаш не съществуват…
За да развият децата усещане за собствената си стойност — усещането, че са нещо повече от пълнеж на пространството, усещането, че са значими и значещи — техните родителите трябва да утвърждават потребностите и чувствата им.
Такива деца се учат да идентифицират себе си чрез чувствата на техните родители, вместо чрез своите. Ако са успявали да ги направят щастливи, детето е било щастливо. Ако ги е карало да бъдат нещастни, детето е било нещастно.
Резултатът са сериозните проблеми в определянето на собствената идентичност като възрастен. Тъй като независимите мисли на детето, чувства и потребности никога не са били окуражавани, те наистина нямат представа кои са и какво наистина трябва да очакват от интимните си отношения.
Тези хора е важно да се конфронтират с дълбокото чувство на емоционална изоставеност. Да се научат да ограничават онова, което дават на другите и да уважават собствените си права, потребности и чувства.
ИЗЧЕЗВАЩИЯТ РОДИТЕЛ
Дотук говорихме за емоционално отсъстващите родители. Физическото отсъствие обаче води със себе си друг набор от проблеми.
Такова нещо като щастлив развод няма. Въпреки че при определени обстоятелства разводът е единственият здравословен изход от житейската ситуация, той винаги травматизира всички в семейството. Но родителите никога не трябва да забравят, че се развеждат с партньора, а не с децата си. И майката, и бащата трябва да поддържат контакт с децата си, колкото и трудности да им създава това. Съдебното решение за развод не е индулгенция за неадекватния родител, който изоставя децата си.
Напускането на единия родител създава особено мъчително чувство за лишение и празнота у детето. Не забравяйте, че когато в семейството се случи някаква неприятност, детето почти неизменно вини себе си. Децата на разведените родители са особено склонни към подобна заблуда. Родителят, който изчезва от живота на детето, подсилва неговото усещане за невидимост и нанася рани, които порасналото дете влачи през целия си живот като оловно гюле на крака.
Наранява не това, което са сторили, а онова, което не са.
Когато родителят бие детето или го тормози с нескончаеми тиради, това е малтретиране. Но когато става въпрос за отровното въздействие на неадекватността или липсата, определението за малтретиране е далеч по-завоалирано. Когато родителят нанася вреди с пропуските си — не с това, което прави, а с онова, което не прави — връзката между проблемите на детето като възрастен и отровата на този вид родители вече не е така очевидна. Доколкото тези деца по принцип са предразположени да отричат подобна връзка, моята работа става особено трудна.
Проблемът се усложнява и от факта, че повечето такива родители са така затрупани със собствени си проблеми, че дори будят съжаление. Тъй като те нерядко се държат като безпомощни и безотговорни деца, порасналите им потомци се чувстват длъжни да ги защитават. Те се хвърлят да защитават родителите си като жертви на криминално престъпление, оправдаващи извършителя.
Без значение дали оправданието е: „Те не са искали да ми причинят зло“ или „Направили са каквото са могли“, то прикрива факта, че родителите са отхвърлили отговорностите спрямо децата си.
С това отхвърляне, родителят лишава детето от положителен ролеви модел, без който ЗДРАВОСЛОВНОТО ЕМОЦИОНАЛНО РАЗВИТИЕ става почти невъзможно.
Възможно е, ако сте пораснало дете на липсващ или неадекватен родител, да сте израснали, без да осъзнавате, че чувството на отговорност за него е имало алтернатива. Да бъдете емоционално манипулирани, е било начин на живот, а не въпрос на избор.
Но вие имате избор! Можете да сложите начало на процеса на осъзнаване, че сте били заставени да пораснете твърде бързо и че сте били лишени от правото на детство. Можете да си дадете сметка какво количество енергия сте пропилели в името на отговорност, с която неправомерно са ви натоварили. Направете тази първа крачка и за пръв път в живота си ще откриете, че разполагате с нови резерви от енергия — същата енергия, която през по-голямата част от живота си сте пилели по вашите „отровни“ родители, която най-накрая можете да ви помогне да обикнете себе си и да поемете отговорността за собственото си съществуване.
ВЛАСТНИТЕ РОДИТЕЛИ
„Няма ли да ме оставят да живея собствения си живот?“
Предлагаме ви да “изслушаме” един въображаем разговор между порасналото дете и единия от властните му родители. Ако участниците в него бяха способни да изразят откровено най-скритите си чувства, то диалогът би бил приблизително следният:
ПОРАСНАЛОТО ДЕТЕ: „Защо постъпваш така? Защо всичко, което правя, е грешно? Защо не ме възприемаш като възрастен? Какво толкова ще му стане на баща ми, ако не следвам медицина? Какво толкова ще ти стане, ако не се оженя? Ще ми обясниш ли? Защо винаги се държиш така, сякаш всяко мое решение е лична обида за теб?“
ВЛАСТНИЯТ РОДИТЕЛ: „Изпитвам неописуема болка от това, че се отделяш от мен. Искам да съм ти нужна. Мисълта, че ще те изгубя, ме влудява. Ти си целият ми живот. Боя се да не сториш някоя ужасна грешка. Когато теб те боли, аз страдам до смърт. Предпочитам да умра, отколкото да се проваля като родител.“
Източник: “Отровните родители”
Автор: Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Издателство Бард
