Любовта лекува всички рани на душата и лечението се случва само, когато душата ни е истински докосната.
Франс Руперт
Емоционалната травма е може би най-избягваната, игнорирана, омаловажавана, отричана, неразбрана причината за човешкото страдание. Въпреки, че тя е източник на огромно страдание, това не е болест или заболяване, то е вторичен продукт от преживян шок, който е променил и разделил съзнанието ни. Тогава навлизаме в това променено състояние "режим на оцеляване" - когато възприемаме, живота и негови аспекти като опасност. Един от основния симптом на травмата е загуба на връзка със себе си и нуждите си, т.нар. емоционално замръзване. Основната характеристика на травмата е, че възниква бързо. Токова бързо, че нашето тяло и съзнание няма време да се подготви и реагира на стреса. Тя винаги оставя белег в тялото ни под различна форма, тъй като то е нашата връзка с реалността и именно там се виждат блокажите, резултат от преживяна травма.
Страх от физическа близост - тялото ни има памет, в която пази всички наши преживявания. Ако в миналото си сме били насилвани или малтретирани - физически и/или психически, ако сме преживяли насилие от някого (особено от близък!) нашето тяло закодира в клетките си усещането, че удоволствието, свързването и допира носи опасност.
Това може да е нещо съвсем „дребно” според сегашните ни разбирания като например – напляскване по дупето, когато сме били малки, подигравка в училище, сексуални подмятания, наглед шеговити закачки до реална заплаха. Тогава ние сякаш се „втвърдяваме” и спираме да се чувстваме свързани с тялото. Някога това е изиграло спасителна роля в живота ни, действайки като обезболяващо на нещо преживяно. Много често, хората преживели травма са разсеяни, не свързани с реалността, лесно се разсейват и отнасят, като всичко това е придружено с моменти на тотално блокиране.
Всички ласки и нежни докосвания не само нямат голяма стойност, но и се превръщат в символ на заплаха и опасност, от която трябва да се отбраняваме и ако отново изгубим контрола може нещо лошо да се случи. Възможно е дори това да ни отблъсква и отвращава физически или пък ги смятаме за нещо мръсно, въпреки, че на рационално ниво знаем, че е естествено и израз на любов. Много често толкова силно копнеем за физическа близост, докосване и прегръдка, но вътрешно не си го позволяваме и по този начин несъзнателно сами блокираме онова, което искаме. Това е един вътрешен затвор, в който човек с травма живее, като крие ключа за излизането си от самия себе си. Именно чрез отхвърлянето ние сме постоянно в контакт с нуждата си от близост, само че по един нездрав начин - чрез отричането й. Тялото ни е мъдро и носи в паметта на клетките си закодирано всяко наше физическо и емоционално преживяване.
Страх от емоционална близост - страхът от това да се доверим, да покажем какво чувстваме, да разкрием и споделим мислите си, страховете си, трудните си черти си с любимия човек изглежда невъзможно, безсмислено, страшно. Интимността може да не е проблем, стига да не е с човек, към когото изпитваме чувства. Това прави отношенията хладни, далечни и дистанцирани, понякога безпричинно на пръв поглед враждебни. Идеята е в несъзнателното 'тестване', което прилагаме на партньора си „Ако някой остане с мен въпреки лошото ми държание, значи наистина ме обича.” Проблемът е, че доказателството никога не е достатъчно и постоянно имаме нужда от ново и ново, което може да обезкуражи и най-отдадения партньор. Така без да осъзнаваме сами тласкаме връзката към раздяла.
Такъв човек не вярва, че безусловната любов съществува, а още повече, че я заслужава, дори на съзнателно ниво да се стреми към нея. Една част у него казва "Никой не би ме обичал без изгода!", докато истинския проблем остава скрит - самия аз не обичам онова, което съм. Това е много дълбоко нараняване, което прави свързването ни и доверието в другия почти невъзможно. Това „вечно изпитание” създава трудност както в общуването в интимен план, така и в обществото, поради непрестанния стремеж да „тестваме” любовта и лоялността на другите, което отвън се възприема като заплаха и опасност, в най-добрия случай като ограничаване. Отсъствие на емоционално ниво и рационализация (интелектуално обяснение за всичко) са най-честите съпротиви, които крият истинския дълбок страх и желание да се доверим. Близостта и приближаването на другия лесно могат да се възприемат като заплаха за обсебване на собствената независимост. Парадоксът е, че колкото по-силен е този страх и отхвърлянето, толкова по-силна е нуждата от близост отвътре.
В голяма част от случаите тези два аспекта вървят ръка за ръка и единия провокира другия, редувайки се в мъчителен дяволски кръг, което поражда вътрешно „замръзване”.Човек се измъчва, страхувайки се, че нещо "не му е наред", често с импулс за самонараняване - емоционално или физическо. В този случай дори една прегръдка може отново да травмира човек.
Травмата може да бъде трансформормирана ако позволим естествени, логични инстинкти да ни водят. За да се случи това се налага да се учим на напълно нов начин на разбиране, изживяване и свързване със себе си. Задачата е огромна, но може да се приближаваме към нея стъпка по стъпка, като най-трудната винаги е първата - да признаем пред себе си и да потърсим подкрепа.
