Стокхолмският синдром се случва, когато едно лице, ограничено (похитено, затворено, с отнета свобода) от друго, несъзнателно се идентифицира със своите похитители, както и с техните причини и действия.
Трябва да упоменем, че повечето жертви на отвличания говорят с презрение, омраза и безразличие за своите похитители.Името на този синдром произхожда от неуспешен банков обир в Стокхолм, Швеция. През Август 1973 г. четирима служители на Sveriges Kreditbank са взети за заложници в сградата на банката за период от шест дни. По време на това събитие се развива привидно нелогично взаимоотношение между заложник и похитител. В телефонен разговор, който е проведен между органите на реда и хората в банката, един от заложниците заявява, че напълно се доверява на похитителя си и се притеснява той да не бъде наранен или убит при полицейската атака срещу сградата.
Какви са симптомите
Проведени са проучвания с повече от 1200 души, които са взимани за заложници и то показва, че 92% от жертвите не са развили Стокхолмски синдром. Някои от симптомите се описват, както следва:
- Заявяване на възхищение и обич към лицето, което е извършило неправомерни посегателства над личността им;
- възражения или апатия към опитите на околните да ги спасят от положението, в което са;
- защитаване на похитителя от нападки и посегателства;
- опити да се угоди на похитителя;
- отказ от свидетелстване срещу похитителя;
- отказ от бягане и бунт срещу ситуацията на похищение/насилие над личността.
Характеристики на Стокхолмския синдром
Когато човек е лишен от свобода и е задържан против волята си, оставайки в условия на изолация и в компанията единствено на своите похитители, за да оцелее (както физически, така и емоционално) може да развие афективна връзка с тях. Става въпрос за набор от психически механизми, които позволяват да се формира афективната връзка на зависимостта от жертвата към похитителите, така че тя да поеме идеите, мотивите, вярванията или причините, които похитителите имат, за да я лишат от свобода.
Необходимо е да се отбележи, че Стокхолмският синдром е явление, което няма собствена диагностична структура. Никога споменатото явление не е било характеризирано като клиничен набор от признаци и симптоми, за да бъде считано за психопатологична категория с диференцирана диагноза. Това са причините този синдром да не се е появил в основните диагностични системи, използвани от специалистите в клиничната практика. Проявите на Стокхолмския синдром могат да се определят по-скоро като реакция и решително поведение поради конкретна ситуация, а не толкова като психопатологичен процес.
Синдромът показва признаци и симптоми, но въпреки това те не са групирани под един и същи диагностичен набор или имат описателен модел, така че техните обяснения са изолирани хипотези. Всичко това вероятно се дължи на факта, че естеството на синдрома е неизвестно и че изследователите са направили сравнително малко усилия да го изучат и изследват. Много от тях дори се съмняват в съществуването му и смятат, че това е по-скоро "мит".
Поради всички тези причини е трудно да се проучат случаите, на Стокхолмски синдром, което затруднява наблюдението им по време на целия процес и научните открития за него. Повечето от хората, които го имат, след като са били освободени, се лекуват от психиатър и/или психолог, специализиран в клиничната психология и обикновено са диагностицирани с посттравматично стресово разстройство. В този смисъл много изследователи твърдят, че Стокхолмският синдром може да помогне да се обяснят поведенията на хора, които са преживели някои драматични ситуации:
- жени преживели домашно насилие;
- децата, които са малтретирани физически и емоционално;
- жертви на кръвосмешение;
- военнопленници;
- членове на секти;
- жертви на отвличане;
- затворници в концентрационни лагери;
- жертви на контрол и сплашване;
- жертви на трафик на хора и проституция.
История на Стокхолмския синдром
При грабежа в Стокхолм няколко престъпници, въоръжени с огнестрелни оръжия, влизат в банката. Един от тях е Ян-Ерик Олсон, който въпреки мерките, взети от полицията, успява да задържи няколко души като заложници, преди органите на реда да обградят сградата. Те са три жени и един мъж, които остават вързани с динамит в трезора на банката, докато не бъдат спасени. По време на заложничеството ясно им е дадено да разберат, че съществува заплаха за живота им. Вече освободени, в интервютата те показват, че са на страната на похитителите и са се страхували от полицаите, които ги освобождават. Дори са мислели, че похитителите ги защитават.
Някои от жертвите развиват емоционални връзки с похитителя през дните на тяхното заложничество, дори и стигат до влюбване в него. Те разкритикуват правителството на Швеция, че не разбира какво е накарало крадците да извършат деянието. Дори симпатизират на идеалите на похитителя и на целите, които го карат да направи това. Вероятно това не е първият случай, но е първият исторически маркиран и е приет като модел за назоваване на феномена. Стокхолмският синдром е именуван за първи път от Нилс Бейер, професор по медицина, специализиращ в изследвания на пристрастяването. Освен това той е заемал длъжността консултант по психиатрия за полицейските служители в конкретния банков обир.
Той е наблюдавал, че:
- жертвите не се държат по един характерен и едностранчив начин. Това е индивидуална реакция, която не може да бъде обобщена;
- действието на синдрома реагира на защитния механизъм от страна на жертвата, така че той да се идентифицира със своя похитител;
- травматичната и стресова ситуация поставя жертвата в пасивно-агресивно положение спрямо похитителя, така че той да действа отблъскващо от инстинкта за оцеляване;
- трябва да се има предвид, че жертвите са в ситуация на дисбаланс и нестабилност;
- жертвите се намират в ситуация на несигурност, която предизвиква страдание, тревожност и страх. Тя ги подчинява на зависимостта им и обуславя живота им във всички отношения;
Причини за Стокхолмския синдром
Различни теоретици и изследователи се опитват да хвърлят светлина и да обяснят какво се случва в тези ситуации, в които, парадоксално, има връзка между жертвата и нейния похитител. В медицинската наука синдромът представлява съвкупността от наблюдавани симптоми и признаци, които имат неизвестен произход, като тук е и една от най-големите разлики с болестта — липсата на познания за това каква е етиологията й.
Оценка и лечение на Стокхолмския синдром
Жертвите на Стокхолмския синдром се нуждаят от психологическа и психиатрична помощ, за да могат да преработят ситуацията и последиците, които могат да произтичат от този опит, както и да работят с различните защитни механизми, които лицето е приложило на практика. Трябва да се има предвид, как функционира паметта, която е селективна, и че усещанията и спомените се променят с времето. Понякога, след като бъде освободен и мине определен период от време, на човек може да му е трудно да се отдели от своя насилник. Може да отнеме много време, докато лицето се възстанови от последиците.
Използваното лечение е същото като това, което се прилага при Посттравматичен синдром, комбинирайки медикаментозната с психотерапията.
Очевидно, лечението трябва да се адаптира към характеристиките на жертвата. Ако има е несигурност и ниско самочувствие, ще се работи за подобряване на личната сигурност. Ако при пациента се наблюдават симптоми на посттравматичен стрес или депресия, трябва да се работи по тази симптоматика. Възстановяването и продължителността зависят от различни фактори, като например времето, в което са задържани срещу волята им, стила им на справяне, историята на ученето или естеството на положението.
Източник: psychology.framar.bg
