“Раните са преди всичко вътрешни”
Помните ли пословицата: „Дума дупка не прави“? Тя не е вярна. Обидите, унизителните коментари и злонамерената критика предават на децата особено негативни послания за самите тях — послания, които могат да имат пагубен ефект върху бъдещото им душевно здраве.
Някои хора казват: „Ако трябва да избирам между словесното и физическото насилие, винаги ще предпочета боя. Поне остават следи и хората те съжаляват. Словесните удари те побъркват. Раните са невидими. Никой не го е грижа. Физическите рани заздравяват къде-къде по-бързо от обидите.“
В нашето общество дисциплината на децата по традиция е лична работа на семейството, която обикновено бива провеждана от бащата. От известно време държавните институции осъзнаха потребността от нови процедури, които да засягат широко разпространеното физическо и сексуално насилие над децата. Но и най-загрижената институция не може да стори нищо за словесно тормозеното дете.
Могъществото на жестоките думи
На всеки родител се случва от време на време да каже нещо обидно на детето си, но това не е непременно словесно насилие. Насилие е обаче, когато детето бива неизменно подлагано на словесни атаки относно външния си вид, интелигентността, компетентността или стойността си като човешко същество.
Също като властните родители, словесните насилници попадат в две отчетливи групи в зависимост от стила си. Има такива, които атакуват директно, открито и злостно. Те наричат децата си глупаци, боклуци или грозници. Възможно е да им кажат, че никога не са искали да ги раждат. Тези родители не се интересуват от чувствата на децата си и дългосрочният резултат е съсипаното самочувствие на детето.
Другият вид словесни насилници не са така директни и малтретирането се изразява в постоянно дразнене, сарказъм, обидни прозвища и перфидни унижения. Тези родители често прикриват насилието зад фасадата на хумора и пускат шегички от рода на „Носът ти е като клюн“, „Чудесна дреха като за клоун“ или „Сигурно си лежал болен вкъщи, когато са раздавали мозъците“.
Когато детето или някой друг член на семейството възроптае, насилникът неизменно го обвинява в липса на чувство за хумор. „Тя много добре знае, че се шегувам“ е оправданието, сякаш жертвата е едва ли не съучастник.
За малките деца е нормално да не различават истината от шегата и заплахата от тормоза. Положителният хумор е едно от най-силните средства за заздравяване на семейните връзки. Но сарказмът е особено вреден в отношенията между родители и деца. Децата приемат сарказма и недобронамерения хумор едно към едно. Развитието им не е достигнало степента, в която да разберат, че нещо от рода на „Ще те пратим на детска градина в Китай“ е шега. Много по-вероятно е детето да изживее кошмари, в които е изоставено в някаква страшна, непозната страна.
Всички сме виновни, че някога сме се подигравали на някого. Повечето време подобни подигравки като цяло са безвредни. Но, както при другите форми на „отровно“ отношение, и тук вредата зависи от честотата, жестокостта и предмета на подобно отношение. Децата вярват на онова, което казват родителите, и го приемат навътре.
Непрестанните шеги за сметка на уязвимото дете са садистични и особено вредни.
Децата на отровни родители, непрекъснато са унижавани и обиждани. Опитът за конфронтация с токсичен родител, завършва с обвинението, че детето е неадекватно, защото „не носи майтап“.
Такова дете не прави абсолютно никаква връзка между свръхчувствителността си и подигравките на родителите си. Като дете никой не го е защитавал, защото поведението на родителите не е било смятано за малтретиране.
Подложено на такова отношение, детето го боли от тези “шеги” и това го прави слабо.
Деца, които са били обект на подигравки от страна на родител са полагали отчаяни опити да прикриват чувството си за неадекватност. Като възрастен биха прехвърлили страховете и негативните си очаквания върху другите хора. Живеят с оголени нерви, в очакване на удара под кръста и унижението. Свръхчувствителността, плахостта и недоверието към хората са техния неизбежен, но безрезултатен начин да се предпази от по-нататъшни наранявания.
„Казвам ти го за твое добро“
Много родители прикриват словесното насилие зад маската на загриженост. Те оправдават жестоките и унизителни забележки с фрази като: „Опитвам се да ти помогна да станеш човек“ или „Светът е жестоко място и ние ти помагаме да свикваш с него“. Тъй като този вид малтретиране носи предпазния етикет на напътствия, порасналото дете много трудно осъзнава пагубната им сила.
„Искам да успееш, но съм сигурна, че няма да го бъде“
Има родители, които полагат всички усилия, за да се чувства детето им неадекватно. Това се постига посредством серия от двусмислени и объркващи послания. От една страна подтикват детето да се усъвършенства, а от друга му казват, че не става за нищо.
Такива деца непрекъснато се чувстват неадекватни и никога не знаят, дали са свършили нещата добре. Когато си мислят, че всичко е наред, родителят го срива със земята, когато мислят, че не се справят, родителя казва, че не би могло да бъде по-добре. Тоест във времето, когато детето трябва да изгради самочувствието си, родителят систематично го стъпква. И всичко това в името на доброто на детето...
Какво всъщност е вършел този „отровен“ родител? Борел се е със собственото си чувство за неадекватност. Демонстрирайки превъзходство над детето си, родителя отрича чувството си на неадекватност. Всички средства оправдават целта, включително унижаването на детето пред други хора. Да унижаваш подрастващото дете по този начин, е непростимо, но потребностите на „отровния“ родител винаги стоят на първо място.
Родителят конкурент
С времето потребността да смажеш нечие самочувствие, за да въздигнеш собственото, прераства в чиста проба конкуренция. Има родители, които виждат в лицето на детето си заплаха, тъй като с възрастта подрастващото става все по-красиво, по-зряло и по-компетентно, от което страда чувството за превъзходство на родителя. За да се защити от тази заплаха, родителя увеличава натиска и униженията, на които е подлагала детето си.
Нормалните родители посрещат израстването на децата си с въодушевление и радост. Родителите конкуренти обаче се чувстват ощетени, разтревожени и дори изплашени. Повечето подобни родители не си дават сметка за причините, но знаят, че тяхното дете ги притеснява.
През пубертета момичетата се превръщат в жени, а момчетата в мъже. Пубертетът е период, който е заплаха за неуверения родител. Жените се страхуват, че остаряват и погрозняват. Те виждат конкуренция в лицето на дъщерите си и изпитват потребност да омаловажават достойнствата им, особено пред съпрузите си. Мъжете регистрират заплаха за мъжествеността и властта си. В къщата има място само за един мъж и затова в действие влизат подигравките и униженията, които трябва да накарат сина да се чувства малък и безпомощен. Много подрастващи влошават допълнително ситуацията с демонстративна конкуренция като начин за изпробване на търпението на възрастните.
В детството си родителите конкуренти нерядко са били лишавани от храна, облекло или обич и колкото от тези неща да имат в зряла възраст, непрекъснато живеят в страх, че не са достатъчни. Повечето такива родители проиграват наново състезанието със собствените си родители, братя или сестри. Нечестната конкуренция е огромно изпитание за детето.
Тъй като тези послания са като клеймо, скрито в подсъзнанието, дори детето на родителя конкурент да постигне някакъв успех, то изпитва огромно чувство за вина и колкото повече успява, толкова по-нещастно се чувства. Това нерядко саботира успеха. За тези деца на „отровни“ родители, умишленото бягство от успеха е цената на душевния мир. Те контролират вината, като подсъзнателно ограничават постиженията си така, че да не достигнат превъзходство над родителите си и в известен смисъл подпомагат сбъдването на лошите им пророчества.
Клеймото на обидата
Някои словесни насилници дори не си правят труда да се оправдават. Те направо бомбардират децата си с жестоки обиди, високопарни речи, подценяване и унизителни прозвища. Те са изключително нечувствителни към болката, която причиняват, и към дългосрочните поражения, които нанасят. Такива обиди остават в психиката на детето като белези от изгаряне и нанасят незаздравяващи душевни рани.
Източник: “Отровните родители”
Автор: Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Издателство Бард
