Отричането е най-примитивната, но и най-мощната психологическа защита. То е въображаема реалност, в която резултатът от някои особено мъчителни преживявания се омаловажава и дори отхвърля. Отричането ни позволява да забравим онова, което са ни сторили нашите родители, и ние продължаваме да ги държим на пиедестал.
Облекчението от отричането в най-добрия случай е временно, а цената му е висока. Отричането е капакът на нашата емоционална тенджера под налягане: колкото по-дълго го оставим захлупен, толкова повече налягането се повишава. Рано или късно налягането ще изхвърли капака и резултатът ще е емоционална криза. Когато това се случи, ние ще бъдем принудени да се изправим пред истината, която така отчаяно сме се опитвали да отхвърлим, само че тогава ще се наложи да го сторим в изключително стресов период. Ако успеем да се справим с отричането, ние ще отворим предпазния клапан и ще избегнем кризата.
За жалост собственото ни отричане не е единственото, с което се налага да се справим. Родителите ни също имат собствени системи за отричане. Когато се борите да реконструирате истината за миналото си, особено ако тази истина ги представя в лоша светлина, вашите родители може да настояват, че „нещата не са били чак толкова трагични“, че „не е било точно така“ и дори, че „изобщо не е имало такова нещо“. Подобни твърдения могат да обезкуражат опитите за възстановяване на собствената ви история и да ви накарат да се усъмните във впечатленията и спомените си. Те подкопават увереността в способността ви да възприемате действителността и затрудняват сериозно възстановяването на самочувствието.
Вярно е, че всички вярваме, че родителите са добри хора и са сторили много за децата си. Но част от вас трябва да знае или поне да усеща, че любящите родители не убиват така безмилостно достойнството и самочувствието на детето си.
„Те само се опитваха да ми помогнат“
При повечето пораснали деца на „отровни“ родители отричането е елементарен и подсъзнателен процес на отстраняване на определени събития и чувства от съзнателното възприемане или преструване, че тези събития изобщо не са се случвали. Но има и такива, чийто подход е далеч по-трудно доловим — оправдаването! Когато оправдаваме някого, ние обясняваме болката и дискомфорта си с неговите „добри намерения“.
Ето някои типични оправдания:
• „Баща ми крещеше, защото майка ми непрекъснато се заяждаше с него.“
• „Майка ми пиеше, защото беше самотна. Трябваше да стоя повече време при нея.“
• „Баща ми ме биеше, но не е искал да ме нарани, а само да ми даде урок.“
• „Майка ми не ми обръщаше никакво внимание, защото беше много нещастна.“
• „Не виня баща ми, че ми е посягал сексуално. Майка ми не искаше да спи с него, а мъжете се нуждаят от секс.“
Всички тези оправдания имат нещо общо: те се опитват да направят неприемливото приемливо. На пръв поглед може да изглеждат убедителни, но дълбоко в себе си вие винаги знаете истината.
Източник: “Отровните родители”
Автор: Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Издателство Бард
