В предишната статия обърнахме внимание само на активния физически насилник. В семейната драма обаче има още един съучастник, който трябва да сподели отговорността. Това е родителят, който позволява насилието, било защото го е страх, било защото е зависим, или за да поддържа семейното статукво. Този родител е пасивен насилник.
Често това е майката. Децата приемат класическата за малтретираното дете размяна на ролите, поемайки отговорността да защитава майка си, все едно тя е детето, а той — родителят.
Позволявайки си да потъне в блатото на безпомощността, на пасивния родител му е по-лесно да отрича мълчаливото си съучастие. Поемайки ролята на закрилник и оправдавайки мълчаливото съучастие, на малтретираното дете му е по-лесно да отрича факта, че и двамата родители са го предали.
Ролята на майката е да се противопостави на бащата насилник, а ако я е било страх, е трябвало да извика полиция. За родител, който стои и позволява децата му да бъдат малтретирани, няма извинение.
Много често бащата е бил активният насилник, а майката е била мълчаливият съучастник. Това обаче в никакъв случай не е единственият сценарий. Има семейства, в които активният насилник е майката, а бащата е пасивният съучастник. Полът може да е различен, но динамиката на пасивното насилие остава същата.
Много пораснали деца оправдават пасивния родител, защото смятат, че и той е бил жертва. При децата това убеждение се е подсилва допълнително от размяната на ролите, при която то е защитавало пасивната си майка.
Научаваш се да мразиш себе си: „Вината е моя“
Колкото и да е невероятно, битите деца поемат вината за извършеното спрямо тях престъпление, точно както го правят словесно малтретираните деца.
Ето какво си спомня един човек:
„Баща ми непрекъснато говореше, че не ме бивало за нищо. Нямаше обидна дума, с която да не ме е наричал, докато ме биеше. Наистина вярвах, че съм най-отвратителното същество на земята. Вярвах, че ям бой, защото го заслужавам.“
Семената на самоосъждането са били посети в съзнанието на това дете от най-ранно детство. Как да устои малкото дете на мощната всекидневна пропаганда? Точно като всички малтретирани деца и той е повярвал на две лъжи: че е лош и че го пребиват тъкмо защото е лош.
Доколкото тези лъжи идват от могъщия и всезнаещ баща, те трябва да са истина. Лъжите продължават да живеят, дори когато детето порасне. Ето какво признава той:
„Аз съм пълен нещастник… Нямам нормални отношения с никого. Не вярвам, че някой може да ме обикне.“ Не иска хората да разбират колко е „лош“. Ниското самочувствие постепенно се превръща в самоненавист и поражда модели на ненормални взаимоотношения, липса на увереност, усещане за неадекватност, парализиращ страх и нефокусиран гняв.
Когато това момче пораснало достатъчно, физическото малтретиране е престанало, но съсипаното му самочувствие е продължило да подхранва ненавистта му към себе си. Така той се е превърнал в собствения си насилник.
Малтретиране и любов — комбинация, която хвърля в недоумение
Малтретираните деца често са изложени на една странна смесица от удоволствие и болка. Непрестанният терор е разнообразяван от изблици на обич. Смесените послания само объркват детето още повече и затрудняват допълнително осъзнаването на истината.
Когато родителят твърди, че обича детето си и същевременно го малтретира, възниква едно много силно и изкривено преплитане на личностите, защото детският свят е силно ограничен и родителят е единственият източник на обич и спокойствие.
Малтретираното дете прекарва цялото си детство в търсене на Свещения граал на родителската любов. Това търсене продължава и след това.
Пазителят на семейната тайна
„Семейната тайна“ е поредното бреме за малтретираното дете. Когато нямаш възможност да споделиш с някого нещастието си, всяка надежда за емоционална помощ умира.
Дори като възрастни, тези хора се сдържат да не се конфронтират с родителите си и да им хвърлят истината в очите, заради пребиваното и наплашено дете, което се ужасява от последствията. Те са убедени, че всички ще ги намразят, защото вярват, че така ще разрушат “семейството” из основи. Поради това, отношенията с родителите им се превръщат в неразрешима загадка. Всички се преструват, че никога нищо не се е случвало.
На емоционалния кръстопът
Малтретираните деца са клокочещ котел от ярост. Не може да те бият, унижават, побъркват от страх, охулват и отхвърлят и същевременно да те обвиняват за собствената ти болка, а ти да не изпиташ никакъв гняв. Но пребиваното дете няма отдушник за гнева си и той намира израз едва в зряла възраст.
Някои изливат гнева си върху децата си. В други случаи потисканият гняв намира външен израз под формата на криминално поведение, вариращо от побой на съпругата до изнасилвания и убийство. Затворите са пълни с възрастни, които са били малтретирани като деца и така и не са се научили да изразяват гнева си по подходящ начин.
От друга страна има хора, които са пример за насочване на гнева навътре. Те намерат физически начини да изразят себе си:
„Никога не успявам да се защитя, каквото и да ми казват. Просто не мога. Заболява ме глава. Чувствам се отвратително. Всички ме надговарят и аз не знам как да ги спра. Миналата година бях сигурна, че съм получила язва. Коремът ме болеше непрекъснато.“
Още от детството тази жена е свикнала да бъде жертва и никога не е била нищо друго. Тя няма понятие как да се предпазва от използване и малтретиране и така поддържа жива болката от детството. Както трябва да се очаква, натрупаният гняв трябва да намери отдушник, но тъй като тя се бои да го изрази директно, тялото и психичното й състояние го вършат вместо нея под формата на главоболие, болки в стомаха и депресия.
Пада ли крушата по-далеч от дървото?
Понякога малтретираното дете подсъзнателно се идентифицира с родителя насилник. Все пак, в очите на детето насилникът е могъщ и неуязвим. Малтретираните деца си въобразяват, че ще могат да се защитят, ако притежават тези качества. Затова, като вид подсъзнателна защита те развиват именно онези пороци, който най-много ненавиждат в родителите си. Въпреки горещите клетви никога да не стават такива, в моменти на стрес те се държат точно като насилниците си. Но този синдром не се среща толкова често, колкото си мислим.
Години наред се ширеше убеждението, че когато пораснат, едва ли не всички пребивани деца стават родители насилници. В крайна сметка това е бил единственият ролеви модел, с който са разполагали. Последните изследвания обаче опровергават това схващане. Всъщност повечето възрастни, които са били бити като деца, не само че не вдигат ръка на собствените си деца, ами се затрудняват да прилагат дори съвсем умерени, нефизически методи на възпитание.
В бунта си срещу болката от детството тези родители се боят както да налагат ограничения, така и да ги утвърждават. Това също може да навреди на развитието на детето, защото то се нуждае от ограниченията с оглед неговата безопасност. Но вредата от прекалената свобода като цяло е пренебрежимо малка в сравнение с вредата от побоя.
Оптимистичното е, че жертвите на родителите насилници са в състояние да се справят със самоненавистта, сливането с родителите си, непреодолимите страхове, неспособността да се доверяват или да се чувстват сигурни.
Източник: “Отровните родители”
Автор: Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Издателство Бард
