Кое е най-нежното от всички чувства? Сигурно повечето от нас сме единодушни: Любовта.
Днес обаче ще ъпгрейднем темата – най-нежното от най-нежното – това е любовта към самия себе си. Особеност на характера, типична за хората и котките (за последното няма клинични проучвания, но всеки коткопритежател, вярвам, ще ме подкрепи). И в тази най-силна от всички привързаности няма нищо лошо. Все пак ти си човекът, с когото – волю-неволю – ти се налага да прекараш целия си живот. Понякога обаче тази щастлива връзка може да се изроди в нещо, което да съсипе отношенията с целия останал свят – нещо, което още древните са разпознали и описали в красивия мит за Нарцис.
Помните го – момче се влюбва в отражението си във водата така безумно, че забравя да отвърне на чувствата на красивата си приятелка – нимфата Ехо, която от отчаяние се превръща в безплътен глас, който отговаря безсмислено на всеки повик. Без да се разтревожи особено от този факт, момчето потъва в собствените си отразени очи и се удавя, за да се превърне в цветето, което и до днес е символ на прекалената себевлюбеност – нарциса.
От приказните времена до днес не един и двама са преживели драмата на Ехо – сблъсък с човек, до такава степен обсебен от собственото си великолепие и важност, че е готов
безцеремонно да жертва пред олтара му чувствата и нуждите на хората около себе си.
И тъй като всеки проблем рано или късно влиза в медицинските справочници, и този получава своите клинични характеристики – като се започне от нарцистичното личностно разстройство (НЛР), премине се през злокачествения нарцисизъм и се стигне до онова състояние на личността, което повечето от нас познават като психопатия.
За много хора е изненадващо, че разстройството, което най-често свързваме с образи като Ханибал Лектър (“Мълчанието на агнетата”), Норман Бейтс (”Психо”) и американския сериен убиец маниак Тед Бънди, се корени в нещо толкова симпатично – да обичаш себе си. И все пак стотиците проучвания върху нарцисизма показват, че той въобще не е безобидна черта, присъща само на манекенките и дискотечните звезди. Когато премине тънката граница на обикновеното самодоволство, той може да превърне човека в опасност за околните и за самия себе си – в “хищник сред себеподобни” според израза на психиатъра Робърт Хеър.
Нарцисизмът има много страни. Още през 1898 г. сексологът Хавелок Елис използва термина “подобен на Нарцис” за хората, които прекаляват с мастурбацията – тоест се превръщат в собствения си сексуален обект. Скоро след него Зигмунд Фройд скача в защита на нарцисизма, като го обявява за черта на характера, необходима за оцеляването и присъща на всички нас. Дори и той обаче признава, че съществува нещо, което нарича “вторичен нарцисизъм” и което описва като отдръпване на сексуалното либидо от околната среда и съсредоточаването му в егото.
Дали любовта към себе си е в основата си сексуална, не е много сигурно. Според друг велик австрийски психиатър – д-р Ото Кернберг, когато нуждата на детето да бъде център на света не бъде преодоляна след влизането му в зрелостта,
новоизлюпеният нарцис не успява да си изгради умението да общува нормално със себеподобните.
Причината е “натрапчивото чувство за грандиозност, нужда от възхищение и липса на емпатия”, както официалната американска класификация на умствените разстройства описва НЛР.
В центъра на света на нарциса стои дилемата между собственото му усещане за величие и болезнената нужда то да бъде потвърдено от околния свят. За да получи това потвърждение, той е готов на какво ли не – да измисля лъжи, които “доказват” какъв чудесен човек е, да манипулира, да побеснява, когато бъде критикуван, да отказва да живее според правилата, отредени за “обикновените хора”. Дори прибягва до всевъзможни форми на жестокост и насилие - или за да потвърди собственото си усещане, че стои над останалите, или за да накаже другите за нежеланието им да го третират като бог. Все пак трагедията не е само на близките му хора – честите депресии и провалените след разкриването на истинското му Аз връзки в много случаи съсипват живота на нарциса и в крайни варианти дори може да го доведат до самоубийство.
Парадоксално, много психолози смятат, че нарцисизмът всъщност произтича от
дълбоко вкоренено чувство за неадекватност и непълноценност,
което обаче нарцисът не може да признае на съзнателно равнище и вместо това се впуска в борба за доказване на противното. При най-безобидната форма на нарцисизма – така нареченото НЛР, тя се изразява в прекалена нервност по отношение на мнението на другите, отслабване на интереса към чувствата им, дразнеща склонност към фукане, вманиачаване по собствения външен вид. Следват опити за манипулиране, които обикновено представляват честа и рязка промяна на настроенията. На това повечето хора реагират, като започват да се съобразяват с желанията на разгневения нарцис просто за да успокоят напрежението, което той прекрасно умее да създава около себе си. Всички познаваме поне един такъв човек – фукльо без чувство за самоирония, който обаче успява да накара всички около себе си да се чувстват нервни, раздразнени и някак непълноценни, колкото и да им е ясно, че величието на нарциса е само смешен балон, надут от самия него.
Едно стъпало по-надолу в ямата на себелюбието нещата стават по-сериозни и дори опасни. През последните години световната психиатрия се заигра с една нова експериментална диагностична категория – злокачествения нарцисизъм. При него НЛР образува
Молотов коктейл в съчетание с параноя и антисоциално личностно разстройство.
Злокачествените нарциси най-добре може да се опишат с един термин от поп психологията – емоционални или енергийни вампири. Още от ранна възраст те започват да се хранят от похвалите и облагите, които получават при успехите си. Постепенно нуждата от тази храна ги принуждава да прибягват до всякакви средства, за да я получат – като се започне от лъжите кой университет са завършили и колко гаджета са имали, та се стигне до криминално поведение, което им изгражда образа на “лоши” момчета или момичета, които печелят уважение и чувство за контрол над останалите със сила.
Терминът “злокачествен нарцисизъм” всъщност е измислен от Ерих Фром, който го нарича “тежко душевно заболяване, което изразява квинтесенцията на злото”. Според него това е “най-сериозната възможна патология, в която се коренят най-жестоките изблици на разрушителност и безчовечност”. Именно злокачественият нарцисизъм е и в основата на това, което наричаме психопатия.
Когато кажем психопат, обикновено мислим за луд убиец или сексуален маниак от рода на главния герой от “Психо”. Всъщност психопатът – или според по-новата терминология, социопатът - често пъти е очарователен и интелигентен човек, който може през целия си живот да не извърши нито едно наказуемо от закона престъпление и въпреки това да унищожи живота и вътрешното спокойствие на хората, имали нещастието да се окажат негови близки. Терминът “социопат” не е случаен – става въпрос не за човек, склонен към психоза, нито за шизофреник, а за
личност, дълбоко ощетена в способността си да изпитва емоции, да ги разпознава в останалите и да поддържа нормални човешки взаимоотношения –
социален идиот, ако щете. Емоционалността на психопата е съсредоточена върху самия него – върху собствените му нужди, желания и ценност. Понякога това може дори да стане основа за успех – според много психолози немалка част от звездите, политиците и големите бизнесмени показват типичните черти на психопата – липса на чувство за вина, склонност към лъжи за постигане на собствени цели, сладкодумие, повърхностен чар, нежелание да се поеме отговорност за собствените действия. Актьорът Крисчън Бейл дори разказва, че е основал героя си във филма “Американски психар” върху “телевизионната личност” на Том Круз – маска на прекалено дружелюбие, словоохотливост и лъскав външен вид “и абсолютно нищо зад очите”.
В повечето случаи обаче психопатът предпочита да се излегне върху усещането си, че светът му дължи нещо, и да съществува като паразит, убеждавайки останалите да се грижат за него – било с чар, било с манипулация, било с откровено насилие.
Нарцисът психопат рядко получава всичко от живота, защото отношенията му с другите обикновено се ограничават в повърхностни приятелства, които му позволяват
да поддържа илюзията, която цял живот гради за себе си –
правдоподобна персона с всички черти на нормално човешко същество, които обаче обикновено са копирани от някой друг.
Интернет се превърна в идеалната среда за социопатите, защото им позволява да градят изкуствен и прекрасен образ, без да се притесняват, че инстинктите на другите ще им подскажат, както би станало при общуване очи в очи, че нещо е фалшиво и не съвсем наред. В началото психопатът може дори да ви се стори чувствителен и задълбочен – той ще ви разкаже някоя сърцераздирателна история за себе си, която ще ви накара да му се доверите и на свой ред да разкриете душата си и слабите си страни, което, за съжаление, ще ви превърне в идеалната жертва за манипулиране.
Крайният нарцис се дели на две страни – почти на двама души – едната е въпросната маска, а втората – която в крайна сметка познава само той – откъсната от околния свят душевност, вероятно дълбоко наранена от невъзможността да докаже собствената си ценност. И докато, както казва Чехов, трагедията на всички хора е в усещането, че са най-важното нещо на света и трудността да убедят другите в това, при нарциса психопат драмата се превръща във война, от едната страна на която е той, а от другата – всички останали.
Арсеналът на нарциса психопат е неизчерпаем и практически непобедим. Той изглежда нормален, обикновено е доста умен и дори
професионални психолози може да бъдат заблудени, че всичко при него е наред.
Това е така, защото нарцисът е опериран от чувство за вина и е способен да извърти фактите така, че да паснат на собствените му цели и на лицето, което иска да покаже пред света. Не се учудвайте, ако такъв човек започне да ви убеждава, че черното е бяло – той ще го прави убедено и интелигентно дотогава, докато не започнете да се съмнявате в собствения си здрав разум. Лъжите на психопата вероятно се дължат едновременно на нуждата му да се представи по начин, който ще му спечели възхищението, от което се храни, и на желанието му за контрол върху хората и действителността. Според въпросника на Хеър – официалния инструмент за диагностициране на психопатологичното разстройство, социопатът ще използва също своята харизма, способност за манипулация, заплахи, избирателно сексуално поведение и психическо и физическо насилие, за да контролира другите и да постигне целите си. Тъй като се поддържа от чуждото одобрение, себелюбецът често изпада в така наречената нарцистична ярост, когато е критикуван или се чувства недооценен. А тя може да се изразява в крясъци, пасивна агресия, рушене, побой и в крайни случаи - дори убийство. Въпреки че невинаги е престъпник, проучванията показват, че до 25% от затворниците отговарят на диагностичните критерии за психопатия. Интересно е, че точно тези престъпници имат и статистически
най-голям шанс да бъдат освободени предсрочно – вероятно поради способността си да се представят като “превъзпитани”. Както и да извършат след това рецидив.
Според най-новите проучвания психопатията може би има и биологични предпоставки. Изследвания със скенери показват, че мозъкът на тези самовлюбени разрушители реагира на стимули по много по-различен начин от този на здравите хора. Вероятно психопатът не изпитва онова, което повечето от нас усещат като физически израз на чувството за вина, предизвикано от някои хормони – свиването на стомаха, ледените длани, пресъхването на устата. Някои учени дори твърдят, че психопатията е вследствие на еволюирането на определени гени, които помагат на човек да оцелее не във враждебната среда на природата, а във враждебната среда на собствения си вид. Дори това да е така обаче, несъмнено възпитанието и ранните години имат ключова роля във формирането на психиката на агресивния нарцис. Според Фройд, ако детето не получи нужното му одобрение във възрастта между 3 и 7 години, психиката му остава крехка и в по-късните години то търси да я укрепи с агресивно изискване на одобрението на околните.
Трудно е да се повярва, че нежният нарцис може да мутира в хищна орхидея, но изглежда, необходимостта да си център на света може да роди най-страшните чудовища. За съжаление това е и едно от малкото душевни уродства, които не се лекуват от съвременната медицина. Може би най-ценният съвет в случая е, ако можем, да избягваме това цвете в градината си. А ако все пак се появи – като познат, приятел, съпруг или колега, – поне да не го поливаме с излишно внимание. Изглежда, че е вредно за самия него.
Източник: obekti.bg
