Най-съществената разлика между нормалните и „отровните“ семейни системи е в степента на изразяване на свободата на индивида, с която разполага всеки член от семейството.
Нормалните семейства поощряват индивидуалността, личната отговорност и независимостта. Те окуражават развитието на детските чувства за адекватност и самоуважение.
Ненормалните семейства не толерират индивидуалните изяви. Там всеки трябва да се съобразява с мислите и постъпките на „отровните“ си родители. Те поощряват конформизма, размиването на личните граници и твърдата спойка между членовете на семейството. На подсъзнателно ниво членовете на това семейство не знаят докъде се простира единият и къде започва другият. Усилията за близост на всяка цена задушават индивидуалността.
В тези семейства спорадичното одобрение и сигурност се заплащат с усещането за индивидуалност. Например на вас и през ум не ви минава да си зададете въпроса: „Не съм ли прекалено уморен, за да гостувам тази вечер на нашите?“ Вместо това се питате: „Ако не отида, баща ми дали няма да се ядоса и да набие майка ми? Дали мама няма да се напие и да изпадне в делириум? Дали няма да спрат да ми говорят цял месец?“ Тези въпроси възникват, защото вие вече знаете, че ще се чувствате отговорни, ако се случи някакво подобно събитие.
* Всяко ваше решение бива свързвано с останалите членове на семейството ви.
* Вашите чувства, поведение и решения вече не са ваши.
* Вие не сте самите себе си, а придатък към семейната система.
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА СЕМЕЙНИЯ БАЛАНС
Обвързването със семейството подхранва илюзията за любов и стабилност до момента, в който всички спазват семейните правила и някой не направи опит да се отдели. С решението да се премести, да се ожени, да създаде собствено семейство и да заживее отделно от родителите си, се нарушава семейния баланс.
Всяко семейство създава собствен баланс, с който постига някаква стабилност. Дотогава докато членовете на това семейство взаимодействат по познати и предсказуеми начини, балансът или равновесието се запазват.
Думата баланс предполага спокойствие и ред. В „отровните“ семейства обаче запазването на баланса прилича на ходене по въже. Тъй като при тях хаосът е начин на живот, балансът става единственото нещо, на което може да се разчита. Всички видове „отровно“ поведение, служат да поддържат крехкия семеен баланс. Всъщност „отровните“ родители нерядко реагират на загубата на равновесие с внасяне на допълнителен хаос.
Колкото е „по-отровно“ семейството, толкова по-незначителна заплаха е достатъчна и толкова повече всяко отклонение бива възприемано като опасност за оцеляването му. Точно поради тази причина „отровните“ родители реагират сякаш е застрашено самото им съществуване.
Кризите в „отровната“ семейна система възникват много лесно: бащата изгубва работата си, някой роднина умира, баба или дядо идват да живеят при семейството, дъщерята започва да прекарва твърде много време с новия си приятел, синът се изнася от къщи или майката се разболява.
Повечето „отровни“ семейства реагират с отричане, потайност и, което е най-лошото, с обвинения. А мишената на тези обвинения винаги е детето.
ПРИЙОМИТЕ ЗА БОРБА НА ОТРОВНИТЕ РОДИТЕЛИ
В едно относително нормално семейство родителите са склонни да се борят с проблемите, като се справят с тях посредством открит диалог, изследване на възможностите и кураж да се потърси външна помощ, ако се налага. От друга страна „отровните“ родители реагират на заплахите за баланса с изливане на страховете и безсилието, без изобщо да ги е грижа за отражението им върху децата. Техните защитни механизми са непоклатими и познати. Най-обичайните такива механизми са:
1. Отричането. Отричането почти винаги е първият защитен механизъм, към който прибягват „отровните“ родители, за да възстановят равновесието. Отричането има две лица: „Всичко е наред“ и „Някои неща не бяха наред, но това повече няма да се повтори“. Отричането минимизира, омаловажава, иронизира, оправдава или преименува разрушителното поведение. Преименуването, което също е форма на отричане. Алкохолизмът се превръща в „социално пиянство“, а побоят става „строга дисциплина“.
2. Проекцията. Проекцията също има две лица: родителите може да обвинят детето в неадекватността, от която те самите страдат, а може да го обвинят и за „отровното“ си поведение, възникнало поради същата тази неадекватност. Например неадекватният баща, който не може да се задържи на работа, е готов да обвини сина си в мързел и липса на инициатива, а майката алкохоличка е готова да обвини дъщеря си, че я прави нещастна, което я подтиква да пие. И двата вида проекция са обичайни за „отровните“ родители, които по този начин бягат от отговорността за собственото си поведение и недостатъци. Те имат нужда от изкупителна жертва и почти винаги я намират в лицето на уязвимото дете.
3. Саботажът. В семействата, където единият от родителите има сериозни проблеми — лудост, алкохолизъм, тежко заболяване или склонност към насилие — останалите членове на семейството поемат ролите на спасители и бавачки. Така се създава един удобен баланс на силата и слабостта, доброто и злото, нормалното и ненормалното. Когато проблемният родител започне да се оправя или предприеме стъпки за лечението си, той отправя сериозна заплаха към семейния баланс. Останалите членове (особено другият родител) може подсъзнателно да намери начини да саботира прогреса на проблемния родител, така че всички отново да приемат познатите роли. Това може да се случи и когато проблемното дете започне да се оправя. Има „отровни“ родители, които откъсват детето си от терапия, когато то започне да проявява признаци на подобрение.
4. Триъгълникът. В „отровната“ семейна система единият родител често привлича детето като довереник или съюзник в борбата срещу другия. Детето става част от един вреден триъгълник и бива подложено на натиск да вземе нечия страна. Когато майката казва: „Нещастна съм с баща ти“ или бащата казва: „Майка ти не иска да спи с мен“, детето се превръща в кошче за душевни отпадъци, а родителите избягват необходимостта да се изправят пред източника на проблемите си.
5. Засекретяването. Тайните позволяват на „отровните“ родители да превърнат семейството в малък частен клуб, в който достъпът на външни лица не е позволен. Така семейството се консолидира, особено в моменти на застрашен семеен баланс. Детето, което укрива побоя и казва на учителя си, че раните са от падане по стълбите, защитава семейния клуб от външна намеса.
Когато „отровните“ родители се разглеждат като семейна система — с убеждения, правила и съответното подчинение на тези правила — голяма част от самоунищожителното поведение излиза на показ. Детето започва да осъзнава същността на могъщите сили, движещи поведението на родителите му, а оттам и своето собствено.
Осъзнаването е началото на промяната. То разкрива нови възможности и нов избор. Различният поглед върху нещата обаче не е достатъчен. Истинската свобода идва само когато нещата се правят по различен начин.
Източник: “Отровните родители”
Автор: Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Издателство Бард
