Много хора се смятат за интроверти, но те не винаги са били такива...
Някога в детството си те са поискали да споделят нещо много лично с родителите си, но са разбрали, че техните тайни не интересуват никого. (Вероятно са чули нещо от сорта „сега нямам време“ или „не ме занимавай с глупости“).
Те са се сдобили с навика да преживяват всичко в себе си, убедили са се, че са сами и проблемите им не интересуват никого.
Чувството на сигурност, което детето трябва да получи в детството си, е най-важното условие за бъдещото му психично здраве и за живот без неврози.
Но за каква сигурност говорим като родителите се карат непрекъснато? Или са непредсказуемо агресивни, или предсказуемо негативни? Атмосферата в семейството е очакване на катастрофа.
Ще паднеш, ще се потрошиш, ще се отровиш, ще умреш от инфекция, ще те блъсне камион, ще те размаже по асфалта, няма да те приемат в университет, ще станеш чистач…
Ето ги малките психотравми!
Негативните забележки травмират по-дълбоко, защото се повтарят постоянно.
Голяма част от психотравмите се случват между 3 и 5 години.
Еднократните травми: когато например детето е оставено в тъмна стая и се е уплашило. Или когато се е поляло с вряла вода; родителите са се развели; погребението на баба и други обикновени житейски истории, в това число насилие – психическо, физическо, сексуално…
Повтарящи се травми: когато детето расте сред невротици, които всеки ден са в криза, или се държат агресивно, непредсказуемо, неуверено и т. н.
Или пък в детската градина, или в училище го обиждат – с една дума повтаряща се увреждаща психиката ситуация.
Не всички деца реагират еднакво на психотравма. Някои няма да обърнат внимание на сериозна трагедия, други ще се травмират за цял живот от смъртта на котенце.
Стабилност, комфорт, доверие — това трябва да получат децата си от родителите на първо място.
Ако родителите унижават детето, държат се агресивно, критикуват го, то губи доверие в живота и в хората.
Имам позната, която казва, че мрази хората и се е обградила с кучета и котки. Животните не я предават, а баща й я е предал…
Комуникативни проблеми и такива с изразяване на емоциите
Представете си 4-годишно момченце, което се опитва да сподели нещо с пияната си майка. Тя му намеква съвсем недвусмислено, че е неуместно сега да я безпокои и изобщо е неуместно съществуването на това дете на този свят. Това се повтаря многократно.
Сега си представете това момче на 30… без никаква представа как да има общуване, основано на доверието, с когото и да било.
Психотравмата формира чувствата страх и тревога, после те стават фобии, панически атаки, недоверие към хората.
Ако трябва да сравним семейство с баща и майка, но невротично и семейство без баща, от психологическа гледна точка, второто еднозначно е за предпочитане.
Да, корените на много от проблемите са в детството.
Но родителите са такива, каквито са.
Отгледали са ви, както са могли. Не можете да ги промените, можете да промените себе си. Да препишете детския сценарий и да го израстете.
Ако не искате децата ви да са с психотравми, дръжте се така, че те да не страхуват от вас. Бъдете предсказуеми, за да усетят чрез вас доверие в живота.
Бъдете, ако не съвсем близко, то поне достъпни, за да може детето винаги да ви се обади, да ви попита нещо, да сподели. Ако ви разказва нещо – не го прекъсвайте, не давайте съвети, просто го изслушайте.
Ще познаете детските травми у възрастния човек по тези симптоми:
– неспособни сте да се доверявате на никого;
– не умеете да изразявате чувствата си;
– емоционално потиснати сте („не мога да се влюбя“, „нищо не чувствам“);
– не можете да се реализирате нито в семейството, нито в професията;
– не искате (или се страхувате) да имате деца;
– имате склонност към депресии.
Важно е да знаете, че не сте длъжни цял живот да плащате заради нещастното си детство. Почти всичко е поправимо.
Източник: chetilishte.com
