Мнозина често се замислят дали хора със силни нарцистични, социопатични или психопатични тенденции изпитват нормални човешки емоции като тъга, радост, любов, разкаяние и съпричастност. Определено е интересно да се погледне емоционалния живот на такива хора, или по-скоро липсата му.
Но първо, нека бързо дефинираме тук използваните термини.
Понятията нарцисизъм, социопатия и психопатия
Струва си да се отбележи, че често няма ясно разграничение между трите термина — нарцисизъм, социопатия и психопатия. Класификацията зависи от човека, който употребява тези термини. Понякога те дори могат да противоречат един на друг. Широко се допуска обаче, че и трите имат много прилики и дори могат да се използват взаимозаменяемо (особено социопатия и психопатия).
Ако се съгласим, че съществуват някои разлики между трите, тогава моделът може да бъде следният. Хората със силни нарцистични, социопатични и психопатични тенденции могат да се разглеждат в спектър, основаващ се на тежестта на тяхното дисфункционално поведение и емоционална неспособност: нарцисизъм < - > социопатия < - > психопатия.
Най-честите характеристики при трите, повечето от които антисоциални, са както следва:
Лъжа и измама
Липса на емпатия и загриженост за другите (и/или себе си)
Силно ограничена емоционална интелигентност
Липса на разкаяние или вина
Агресивност (активна или пасивна)
Нарцистични тенденции: чар, грандиозност, преувеличаване на собствените добри качества и постижения, виждането на другите като обекти, усещането за притежание блародническа титла и особени качества, експлоатация и нанасяне на вреда на другите, черно-бяло мислене, тежка проекция и още.
Нарцисизмът е най-леката дисфункция от трите. Доминиращите емоционални състояния на нарцисистите са срамът и несигурността (които често са последвани от гняв, страх, самота и празнота), и това ги кара да се интересуват силно от възприятието на другите за тях. Тяхната идентичност се определя от това. В резултат на което те чувстват необходимостта от постоянно регулиране на крехкото им чувство за самоуважение.
Социопатията понякога се определя като по-лека форма на психопатия, при която тенденциите на лицето са много по-силни, а емоционалният живот е по-беден в сравнение с този при нарцисизма.
Психопатията може да се разглежда като най-тежкото състояние. Тук човекът е безразсъден и неемоционален в болезненото и разрушителното си поведение.
Един социопат може да го е грижа, че наранява онези, с които има връзка, и все пак да изпитва различни емоционални реакции (дразнене, гняв, нервност), което прави злоупотребяващото му поведение по-нестабилно, докато психопатът обикновено е по-събран и организиран в мисленето и поведението си, и не изпитва никаква междуличностна привързаност.
И тримата могат да се научат да наподобяват широк спектър от емоции и да проявяват социално желателно, приемливо и възнаграждаващо поведение, за да получат това, което искат или просто да се слеят с останалите. Ето защо много хора като тях се наричат високо функциониращи. Те могат да бъдат изключително манипулативни и често са мотивирани от чувство за власт и контрол.
Мнозина не биват идентифицирани, защото са се научили да се прикриват в обществото или са в достатъчно сигурна ситуация. Много от онези, които се вписват в тези категории, се описват от другите като очарователни или нормални, или уважавани, или ориентирани към семейството, или упорити, интелигентни, любезни, успешни или невероятни хора. Личности като тях научават как трябва да се чувстват и да действат, за да получат това, което искат, без отрицателни последици. Всичко това обаче е за тяхна лична печалба, за сметка на другите и тяхното страдание.
Емпатия и нараняване на другите
Емпатията е основен фактор, който трябва да се обсъди и оцени, когато се опитвате да разберете как тези състояния се проявяват, защото съпричастността е способността да разбираме как се чувства и мисли другото лице и защо. Способността да се изпитва емпатия и да се действа състрадателно е обикновено недоразвита или дори напълно липсваща при хората с нарцистични, социопатични и психопатични черти.
По-здравият човек не агресира срещу другите, защото той съчувства на болката на отсрещния и не я харесва. Хората с по-силни нарцистични, социопатични и психопатични черти, или не се интересуват, че нараняват другите, или всъщност го желаят. Фактът, че те нанасят вреда на някого не ги тревожи (било поради отричане, заблуда или липса на съображение).
Някои го оправдават с твърдения като: "те заслужават това" или "те си го просят", или "вината е тяхна" и т.н., но това е просто обвиняване на жертвата. Съществуват много документирани случаи, например на изнасилвачи или екстремисти насилници, които заявяват, че лицето, с което очевидно са злоупотребили, си го е изпросило или заслужило. Други просто отговарят с "Да, аз ги нараних и какво от това?" или "Това не е кой знае какво".
Тъй като една от тенденциите е черно-бялото мислене, за такъв човек е лесно да проявява липса на съчувствие, тъй като той вижда света като "аз" или "ние" срещу тях, или добрия (аз) срещу лошия (жертвата) или правилно (аз) срещу грешно (жертвата). Следователно, ако "аз" проявявам агресия срещу "тях", то това не е проблем — а понякога дори е с "благородна" цел.
Състрадание? Привързаност? Разкаяние? Тъга?
Често се спекулира с това колко емоция или дори какви емоции могат да изпитват силно нарцистичните, социопатичните или психопатичните хора, и колко широк е емоционалният им спектър.
Отново, емпатията и способността за привързаност играят важна роля тук. Докато някои, особено от по-леката страна на спектъра, могат да чувстват различни степени на разкаяние, обикновено, ако човек няма съпричастност, тогава той не чувства състрадание, за да чувства разкаяние. Особено, ако е експерт в рационализирането на нефункциониращото си поведение ("те заслужават", "аз имам право, те грешат", "социалните правила не се отнасят за мен").
Човек чувства съпричастност в степента, в която вижда другите като човешки същества. Повечето нарцисисти, социопати и особено психопати имат сериозен проблем да възприемат останалите така, да чувстват емпатия или чувство на привързаност към тях. Такъв човек е силно отделен от своя вътрешен свят, така че липсата на съпричастност към нас самите води до липса на съпричастност към другите. Това е една от основните причини, поради които те не са в състояние да изграждат или поддържат реални, здрави взаимоотношения извън собствената си полза.
Понякога обаче те могат да се чувстват емоционално свързани с конкретен човек. Това не е здравословна връзка, а връзка въпреки това, защото те имат нужда от този някой заради нещо, или го виждат като по-висш, или споделят подобни ценности с него. Следователно, те могат да почувстват някакво угризение и печал, когато го наранят или загубят. Обикновено обаче не изпитват никаква вина да нараняват обикновен човек, защото го виждат като предмет, който съществува само за да служи на техните потребности, а не като личност и понякога дори не като човешко същество.
Интересното е, че сериозните насилници със силни нарцистични, социопатични и психопатични тенденции могат да изпитат съпричастност към жертвите си… ако приемем, че съпричастността е отчитане, че другият човек изпитва емоционална болка (например страх). С други думи, те могат да разпознават определени емоции в другите и да ги използват за лична изгода.
Ето защо някои от тях злоупотребяват с другите: за да видят страха в очите им и да се почувстват властни (следователно недосегаеми и могъщи, а не слаби, неадекватни, неуважавани или наранени). Документирано е, че престъпления като изнасилване невинаги са свързани със секс, а по-скоро със сила. Хората като тях са способни да разпознават емоциите в другите, но те интерпретират тези реакции във връзка със себе си, вместо с другия ("Какво е преживяването на другия във връзка с мен?").
Тъгата също е интересна емоция в контекста на тези условия. Някои хора с тежки нарцистични, социопатични и психопатични тенденции могат да изпитват тъга или скръб и дори да плачат. Например, ако някой, с когото имат връзка, умира. За трети лица излагането на травма може да предизвика определени емоции, които в противен случай са дълбоко потиснати. Някои защитават слабите, като животните или децата, и следователно нямат проблем да навредят сериозно на онези, които нараняват слабите.
Има и такива, които плачат, когато бъдат хванати. Причината не е задължително, защото се разкайват за жертвите си, а защото са принудени да се изправят пред реалността от последствията на своите действия. Те се чувстват зле, защото им се случват лоши неща, не защото са наранили някого.
