Древните гърци са имали проблем. Боговете са ги наблюдавали от митичното си обиталище на върха на планината Олимп и са раздавали правосъдие за всичко, което простосмъртните са вършели. А ако се случело божеството да не е в настроение, наказанията се сипели изневиделица. Доброжелателността, правото и дори справедливостта изобщо не били задължителни условия. Всъщност ирационалността била нещо съвсем обичайно. Заради техните капризи човек можел да бъде превърнат в ехо или да бъде накаран да бута огромна скала нагоре по планината до края на света. Излишно е да споменаваме, че непредвидимостта на могъщите богове всявала доста страх и объркване сред простосмъртните.
Точно като в „отровните“ взаимоотношения родители-деца. В очите на детето непредсказуемият родител е страховито божество.
В детството богоподобните родители са били всичко за нас. Те единствени са ни обичали, защитавали, подслонявали, изхранвали. Тяхната липса е била равносилна на неизмерим ужас, тъй като от тях е зависело оцеляването ни. Те са били всемогъщите осигурители. Ние всячески сме се нуждаели от онова, което са ни давали.
Тъй като не сме имали никаква база за сравнение, ние сме приемали, че са идеални. Но с разширяването на света отвъд бебешкото креватче сме придобили потребността да поддържаме този идеален образ като защита срещу непознатото, с което сме се сблъсквали все по-често. Ние сме се чувствали защитени дотолкова, доколкото сме вярвали, че родителите ни са идеални.
През втората или третата година от живота си сме започнали да утвърждаваме независимостта си. Съпротивлявали сме се да ходим на гърне и сме се наслаждавали на „ужасната втора година“. Обичали сме думичката „не“, защото ни е позволявала някакъв контрол над собствения ни живот и не сме обичали „да“, защото е била символ на подчинението и примирението. Борили сме се да развием уникалната си идентичност и да наложим собствената си воля.
Процесът на разграничаване от родителите достига своя връх през пубертета и юношеството, когато възниква активна конфронтация с родителските ценности, вкусове и авторитет.
РАЗУМНИТЕ И СТАБИЛНИ РОДИТЕЛИ СА СПОСОБНИ ДА ПОНЕСАТ И ПРЕДОДОЛЕЯТ ПОРОДЕНИТЕ ОТ ПОДОБНИ ПРОМЕНИ ТРЕВОГИ. Ако не друго, те ще се опитат да толерират, макар и да не окуражават пробуждащата се независимост на тяхното дете. За разбиращите родители е характерна фразата: „Това е само фаза от развитието“, защото те помнят собствения си пубертет и оценяват бунтарството като нормален етап от емоционалното съзряване.
„Отровните“ родители не проявяват подобно разбиране. От приучването към гърнето до края на пубертета, те приемат като персонална атака бунтарството и дори личностните различия и са склонни да се защитават, като подсилват зависимостта и безпомощността на децата си. Така, вместо да подпомагат нормалното развитие, те несъзнателно го осуетяват, нерядко вярвайки, че го вършат за доброто на детето. Възможно е да използват формулировки като „Така се формира характерът“ или „Тя трябва да се научи кое е добро и кое лошо“, но арсеналът на негативизма наистина вреди на самочувствието на детето и пречи на прохождащата независимост. Колкото и да вярват, че са прави, техните атаки объркват детето, защото са необосновано неприязнени, яростни и неочаквани.
Нашата религия и култура са категорични по отношение на всесилния авторитет на родителя. Приемливо е да изразяваме гняв спрямо брачния партньор, любимия човек, братята и сестрите, шефовете и приятелите, но конфронтацията с родителите е почти табу.
Колко пъти сме чували „Не отговаряй на майка си“ или „Как смееш да крещиш така на баща си?“. Юдейско-християнската традиция застава твърдо зад табуто, вдълбавайки в колективното подсъзнание образа на „Господа Отец“ и наставлявайки ни „Почитай баща си и майка си“. Идеята намира своите изразители в лицето на училището, църквата, правителството („завръщане към семейните ценности“) и дори на работното място. Според конвенционалната мъдрост, родителите имат право да ни контролират просто защото са ни дали живот.
Детето зависи от милостта на богоподобните родители и подобно на древните гърци, никога не знае кога ще бъде поразено от светкавица. Но детето на „отровните“ родители знае, че рано или късно светкавицата ще дойде. Този страх се вселява дълбоко в съзнанието и расте заедно с детето. В сърцето на всеки малтретиран в миналото възрастен — дори преуспял — живее безпомощното и уплашено дете.
ЦЕНАТА НА УМИЛОСТЯВАНЕТО
Заедно с подкопаването на самочувствието, нарастват зависимостта и нуждата на детето да вярва, че ролята на родителите е да защитават и да осигуряват необходимото. За детето единствено разумната реакция на емоционалните обиди и физическите наказания е да поеме отговорността за поведението на „отровните“ си родители.
Колкото и да са били „отровни“ вашите родители, вие все още изпитвате потребност да ги обожествявате. Дори на някакво ниво да осъзнавате, че баща ви не е имал право да ви бие, много е възможно все още да оправдавате поведението му. Осъзнаването не е достатъчно, за да ви убеди емоционално, че не носите отговорност. Много хора мислят по следния начин: „Вярвах, че те са идеални и когато се отнасяха зле, приемах, че лошият съм аз“.
Вярата в богоподобните родители се крепи на две догми:
1. „Аз съм лош, а родителите ми са добри.“
2. „Аз съм слаб, а родителите ми са силни.“
Убеждението е много силно и може да надживее значително чисто физическата зависимост от родителите. Тези убеждения крепят вярата и ви помагат да избягвате неприятната истина, че богоподобните ви родители всъщност са ви предали, тъкмо когато сте били най-уязвими.
Първата стъпка към поемането на контрола над собствения си живот е да се изправите пред истината за себе си. За това е нужна смелост, но щом четете тази статия, вие вече сте взели решение за промяна. За това също е необходима смелост.
Източник: “Отровните родители”
Автор: Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Издателство Бард
