Добри хора?
Готови ли сме да признаем пред себе си, че не сме такива?
Че сме едни консуматори, които, да, взимат от живота с пълни шепи, но не му дават нищо, за да може той да е по-пълноценен.
Готови ли сме да признаем пред себе си, че всъщност нещата, които градим като кариера, семейство, любов, взаимоотношения, всъщност нямат никакво значение.
Защото ги обезценяваме. Защото консумираме точно толкова от себе си, колкото от хората, които казваме, че обичаме. Изяждаме се, изяждаме и тях.
Готови ли сме да признаем пред себе си, че не сме добри хора?
Че сме по-добри в това да съдим, отколкото в това да поощряваме. Баналната истина, че ако видим едно лошо нещо, ще го коментираме, но хилядите добрини – няма дори да забележим. Готови ли сме да признаем пред себе си и света колко сме алчни и зависими от слава, кариера, образование, спорт, здравословно хранене...
Че всъщност изборите, които правим не са на база нашите разбирания, а тези на света. От една страна – понякога света показва правилен пример, но от друга просто ни обременява с поредното разочарование. А ние, защото си мислим, че мнението ни е значимо, го оповестяваме и се чувстваме пълноценни от това, че за пореден път сме съучастници в нещо важно. Но така ли е всъщност или просто критикуваме и изливаме помия и осъждане?
Илюзията е голям враг, още повече, когато ние я създаваме. Когато си казваме, че сме добри, а всъщност не сме. Когато казваме, че сме целомъдрени, а всъщност градим един имидж, с когото да се представим в добра светлина пред обществото… И пред себе си, защото истината е, че не се понасяме.
Моето разбиране за добро е да си признаеш всички тези неща, които мразиш в себе си и в света, но се опитваш поне малко да ги подобриш. Да си искрен със себе си и околните. Да обичаш безусловно и да гледаш на живота влюбено.
Липсват ни „розовите очила“!
Винаги съм мразела етикетите, но сега ще поставя един огромен. Негативното общество! Това сме ние. Не можем да приемем себе си, но пък сме много добри в критиката към света.
Животът е цветен. Съвремието, в което живеем е различно. Ако сложим „розовите очила“ поне за час на ден, ще виждаме само красотата, която ще е достатъчна да ни усмихне. „Това е заблуда“, ще каже някой! Не, различна перспектива. Лесно е да виждаш негативното, то е навсякъде. Лесно е да намираш неща в себе си, които не харесваш. Но… Ако започнем да се фокусираме към доброто, няма ли да имаме по-голяма мотивация да променим себе си и околния свят?
Какво си мисля ли? Че аз съм добра? Не съм! Консуматор съм. Също като теб. С тази разлика, че поне си го признавам и се опитвам да го отстраня. Като се опитам да виждам доброто в света. Като влизам в обувките на хората и се опитвам да разбера, че всеки е особен с причина. Като давам повече, отколкото взимам. И дори не е задължително това да е в глобален мащаб. Да усмихнеш близък, да се усмихнеш на себе си, да помогнеш на приятел…
Сложи „розовите очила“. Поне за кратко. Може би се погледна в огледалото. Видя ли добър човек?
автор: Нона Татарлиева
източник: pura-vida.bg
