Човекът в търсене на смисъл. Мисля, че точно това заглавие би носила биографията на всеки един от нас. Прекарваме живота си в това да търсим смисъл, нещо като оправдание за съществуването си. През различните етапи от живота си, смисълът се дефинира по различен начин. Един е смисълът на живота на едно 10 годишно дете; друг на 18 годишен младеж и коренно различен на човек, който е на 40г.
Животът е динамичен, а ние го приемаме като константна и всеки път, когато нещо се опита да ни извади от коловоза, се чувстваме изгубени. Започваме да се лутаме и имаме усещането, че нямаме стабилната основа на сигурността. Сякаш не знаем върху какво да градим живота си и как да продължаваме. На всеки етап от живота си имаме различни потребности или по-скоро потребностите са едни и същи – променя се само степента им на задоволяване – намалява потребността да задоволяваме едни потребности и се увеличава тази да задоволяваме други.
Животът ни може да се обобщи като еволюция на потребностите– където започваме от най-ниското стъпало и най-големият ни приоритет са физиологичните потребности – това да бъдем нахранени, да не сме жадни или уморени. Винаги, когато задоволим дадена потребност, настъпва един момент на празнота, където вече не изпитваме интерес към това, което преди сме искали.
Получили сме го и вече го няма стремежа към постигане. Това е момент, в който изпитваме някаква липса и когато имаме нужда да формулираме нова цел, чието преследване да ни изкачи на горното стъпало и да ни помогне да задоволим нововъзникнала потребност. Всъщност, именно незадоволените потребности са тези, които ни подтикват към прогрес. Единствено нездаоволените потребности могат да доминират организма и да мотивират поведението ни.
Ако сте повярвали в лъжата, че трябва цял живот да се придържате към едни и същи интереси, професия и да бъдете заобиколени от едни и същи хора, вероятно сте попаднали в капана на застоя; в омагьосания кръг, където живеете само, за да задоволите най-низшите си потребности и пропилявате остатъка от потенциала си.
А нека ви кажа, че няма по-силна болка от собственото разочрование. От това да знаеш, че можеш да си нещо повече, но никога да не дръзваш да го осъществиш. Лично аз съм от хората, които непрекъснато се променят. Понякога натискът, който усещам е голям. Понякога, когато си в центъра и всички те наблюдават, следят всеки твой ход и съдят промяната ти, може да е доста трудно да разграничиш себе си и собствените си потребности от чуждите очаквания.
Въпреки това, винаги ще казвам, че за мен липсата на промяна в убежденията, схващанията и начина на живот, не е признак за експертиза, а липса на развитие и надграждане. Ако на 40г. мислиш и действаш така, както на 20г., това означава, че си пропилял 20г. от живота си и не си научил нищо. За мен животът е един нестихващ експеримент. Едно непрестанно изкачване по прирамидата на потребностите, отстъпване с крачка назад, засилка и после още по-голям скок нагоре.
Много често съдим другите за техните желания и интереси. Колко често чувате някой да съди друг, затова че се интересува от „отнесени неща”, като самореализация, по-хубав дом или кола, изкуство, като в същото време има хора, които нямат храна, която да сложат на масата си. Това изказване винаги ме е карало да се изправям на нокти. Никога не съм разбирала, защо всички хора трябва да се приравняват до най-долното равнище и да караш някой да се чувства виновен, затова в какво положение са другите.
Смятам, че човек, който е намерил начин да задоволява нисшите си потребности има един единствен избор – да въври нагоре и да се стреми към повече. Ако в началото на живота, интересите ни се въртят около дейности, които да ни помагат да си осигурим храна, подслон, сигурност, то когато веднъж намерим начин да получаваме тези неща, интересите ни се променят. Колкото по-нагоре се изкачваш, толкова повече започваш да виждаш, толкова по-голям хоризонт се разкрива и толкова повече осъзнаваш колко много ти се полага, ако само потърсиш и опиташ.
Непрекъснато анализирам себе си и поведението си. Бих казала, че съм задоволила доста от потребностите на по-ниските равнища на пирамидата, но понякога усещам една липса. Осъзнавам колко много съм постигнала и колко много имам, но понякога нещо не ми достига. С времето разбирам, че има една потребност, която никога не може да бъде задоволена напълно и че след определен етап, прекарваме целия си живот в опити да задоволим колкото се може по-голям процент от нея – това е потребността за самоактуализация.
Най-висшата потребност е това да реализираш себе си и потенциала си. Човек трябва да бъде онова, което може да бъде. Човек трябва да бъде верен на собствената си природа. Да осъществяваме онова, което потенциално сме. Да ставаме повече от онова, което виждаме, че можем да бъдем. В стремежа към повече няма нищо лошо. Представям си живота като една от онези рисунки с номерата – където всеки номер е определен цвят. Започваш на бял лист, където не виждаш каква е рисунката и не знаеш точно какво ще се получи. Имаш само бегла представа, но решаваш да опиташ.
Взимаш жълт цвят и започваш да запълваш съответните номера. После добавяш зеления и червения цвят. Постепенно, от неразбираемата картина, започват да се появяват форми, които разбуждат любопитството ти. Форми, които с нетърпение те подтикват да взимаш следващия цвят и все по-усърдно да запълваш празните места, докато завършиш своя шедьовър. Нима животът не е същият?
Започваме без да знаем на къде сме тръгнали и непрекъснато се лутаме – ту виждаме правилна посока, ту я изгубваме, но ако не спираме, в края на краищата винаги се оказва, че вървим към правилното място и че с всяка крачка, всеки избор и действие, реализираме все повече от това, което трябва да бъдем. Животът ни е еволюция на потребностите и задоволяването на всяка една от тях предполага различни интереси, различни цели, чието постигане ни помага да ги задоволим.
Ето защо само промяната е знак, че се изкачваме нагоре. Само промяната е тази, която ни разкрива повече от възможностите на живота и от това, което трябва да бъдем. Животът е изкачване и винаги, когато стигнем някъде, трябва малко време, в което да спрем, да си поемем дъх. Тогава се чувстваме загубени и лутащи се, а в действителност просто си почиваме, за да съберем достатъчно сили и да се изкачим по-нагоре. Колкото по-нагоре вървим, толкова по-голяма става отговорността и толкова по-подготвени трябва да бъдем.
