Любовта не може да преодолее потока на живота. Може би, защото любовта е самият живот.
Въпреки цялата прехвалена независимост, на всяка жена ѝ става толкова топло, когато някой мъж я вземе под крилото си. Не, това не е желанието да се сгушиш до него, а по-скоро вдъхновяващото усещане, че жената в теб се събужда. И това те ласкае. Защото ние сме свикнали да разчитаме на себе си, независимо от личния си живот.
Няма как да се събудя една сутрин и вече да съм силна. Но затова пък мога да престана да удрям главата си в една и съща стена. А също и да сменя посоката на движение. Ако няма път на запад, тогава по-добре да тръгна на изток. Земята при всички случаи е кръгла – рано или късно всеки ще стигне там, където трябва да стигне.
Приятелко моя, веднъж ми беше казала, че любовта може да победи и най-страшната болест. Тогава не ти повярвах, разсмях се. Но сега знам, че колкото и отчаяни и цинични да сме станали, в живота непременно се появява нещо по-силно, което задрасква всичко, измислено от нас по времето на помръкналите ни надежди.
Спомням си как рисувах в мислите си мъжа до мен. Характер, ръст, очи, цвят на косата. Бях в плен на собствените си представи за това какъв трябва да бъде човекът за мен. Всичко това е такава глупост! Влюбваме се в хора, които и наполовина не съответстват на измисления образ. И което е най-приятно – след срещата с такъв човек всички предишни точки и изисквания отпадат от само себе си.
Той обикна настоящето ми, без да ме кара да се връщам в миналото... Всяка жена чака този мъж-спасител и силно се нуждае от него. Но далеч не всяка ще си го признае на глас.
Ние, жените, искаме да прелистим миналите дни на своя мъж, не за да "опознаем врага", не за да се учим от чужди грешки или да си изработваме по-добра стратегия на поведение, а просто... да сме наясно. Да си създадем нова невидима връзка, комфорт и психологическа защита от неприятностите. Колкото по-добре познаваш човека, толкова по-бързо и точно отгатваш реакциите му. При това ние слушаме внимателно, без да навлизаме в територията на разказвача. Но после, ако нещо е останало недоизказано, непременно ще се върнем и тактично ще го проучим – небрежно, между другото.
Когато не очакваш нищо от никого, помощта идва като чудо, а ако разчиташ на другите, само трупаш разочарования.
Нашата уязвимост се дължи на честото обръщане към миналото и неговите герои. Нужни са решителност и способност за действие. Трябва твърдо да си кажеш: край, стига толкова! Да престанеш да пристъпваш на място и известно време изобщо да не поглеждаш назад. Ако окончателно решиш да напуснеш някое място, мислѝ за това накъде ще поемеш, а не за това, с което отдавна е трябвало да се сбогуваш.
Черните периоди в живота понякога стават писти за излитане.
Защо да делим времето на "беше", "е" и "ще бъде"? Едното произтича от другото, променят се само декорите и героите. И в крайна сметка винаги се сливат в едно цяло. Нищо от това, което се случва, не е напразно – без значение дали е лошо или хубаво. Всичко е с някакъв смисъл.
Жените по рождение са художници-декоратори. С четка и палитра в ръка. А мъжете за нас са чисти платна – рисуваме, оцветяваме, тук-там изтриваме по нещо, друго пък размазваме. Но най-често накрая става ясно, че не рисуваме реалния обект пред нас, а нещо, което е плод на фантазията и желанията ни. И резултатът е пълно несъответствие с действителността.
Колко странно и необяснимо е всичко, свързано с любовта. И колко непредсказуема е любовта – никога не знаеш къде и при какви обстоятелства ще я срещнеш. Всичко се решава някъде отгоре. А на теб не ти остава нищо друго, освен да се подчиниш на това избухване, дори интуицията ти да твърди, че с този човек няма да се получи нищо трайно.
Любовта не винаги се дава задълго. Тя може да дойде, да те научи на нещо важно и пак така внезапно да си отиде. Но нито една любов не е безследна – това е главната ѝ особеност. Тя винаги те прави по-добър, никога – по-лош.
Ние сами определяме посоката на вятъра. Няма нищо по-важно от това, да поемеш отговорност за още ненаправените стъпки.
В деня, в който се примириш с факта, че е невъзможно да се живее без болка, животът ти ще стане изцяло твой. Всеки от нас живее с болка, друг въпрос е как се отнася към нея – като към безсмислена и изнурителна болка, или като към болка, която го приближава към изцелението. Страхът започва в изолация, но на всяка цена трябва да приключи с приток на сили.
Когато през сълзи викаш „мразя те“, значи вътрешно още по-високо крещиш "обичам те". Или дори "все още те обичам".
Каквото и да ти каже някой друг, то може и да е вярно за теб, а може и да не е. Важното е да имаш опорната точка – онова, което държи човека на този свят – майка, дете, куче, дърво... мястото, където си израснал и откъдето черпиш енергия, или пък друг град, непознат преди. А може би тази точка е в раздялата с миналото. Непременно я намерѝ и бурите ще отминат, а ти отново ще видиш слънцето.
Понякога е по-добре да не упорстваш, а мълчаливо да наблюдаваш как ще се развият нещата около теб. Лекувай се с тишина, не избързвай с решенията си в живота – ще видиш как и най-стегнатите възли ще се развържат. Най-важното се намира близо до нас, под носа ни – трябва само да се огледаме внимателно. А вместо това ние се измъчваме, хвърляме се от една крайност в друга, търсим изход... И обикновено го намираме твърде късно, когато вече ни е все едно.
Най-сложното в отношенията са дяволските преходи от надежда към отчаяние, от увереност към съмнения.
Има хора, уютни като роден дом. Прегръщаш ги и разбираш: аз съм у дома.
Мъдрата жена първо ще премълчи, но после, когато мъжът се успокои, непременно ще си каже думата и ще получи желаното.
Нещастната любов е като... болка в гърлото. Напълно съвместима с живота, просто неприятна, но е невъзможно да спреш да мислиш за нея. Временно помага чаят с лимон и мед, а също и времето и мълчанието. Но когато заговориш, те боли още повече – дори дъхът ти спира. Затова е по-добре да седнеш и да пишеш. С всяка буква болката намалява.
Колко интересни създания са хората. Отглеждат ни майки и бащи, играем навън с момчета и момичета, имаме братя и сестри... а после изведнъж един напълно чужд човек става всичко за нас. Става толкова близък, че оставаме без дъх. И колко дълго боледуваме, ако изведнъж го загубим. Едни оздравяват, а други остават неизлечимо болни.
Да ѝ отговорят с мълчание, е най-болезненото нещо за една жена. По-добре е да ѝ кажат, че вече не я обичат. По-добре е да я отблъснат с обидни думи и да ѝ изкрещят: "Уморих се от любовта ти!" Всичко друго, но не това мълчание. То убива. С това, че тя не знае: обичана ли е все още или наистина вече е разлюбена.
Елчин Сафарли, из книгата "Ако ти знаеше..."
