Дехуманизацията (или "деанимация" от латинската дума анима или душа) ни кара да гледаме на другите като на по-нисши или нечовеци, до такава степен, че да се дистанцираме от тях мисловно, емоционално и по-специално да не изпитваме вина, когато ги пренебрегваме или злоупотребяваме с тях. Често срещан, макар и доста безобиден пример за дехуманизация, е този на човек, който мисли за своя партньор или дете като за домашен любимец, или дори за голямо мече, за да пренебрегне многото му недостатъци.
Дехуманизацията е по-лесна, ако целевото лице е различно от нас, например по възраст, пол, раса, религия, социална класа, сексуална ориентация или дори стил на обличане. Ето защо в ежедневието твърде често можем да срещнем хора в униформи, като чистачи, полицейски служители и сервитьори, които се третират само като автомати, лишени от човешки атрибути като чувства или семейства.
Преди няколко години в Бристол, Англия, избухват бунтове за откриването на нов супермаркет. Бунтовникът, Б. С, изблъсква пет каменни блока от покрива на една сграда върху напредващата линия от полицейски служители. Един от тях се стоварва върху рамото на полицаят Н.Ф и го събаря на земята. Вместо да изрази съжаление или угризения, Б.К. продължава да се бунтува и дори възкликва: "Искам да открия това ченге, което ударих по главата. Искам да го направя отново." Б. С. е лишен от свобода за единадесет и половина години.
Д.Д., 62-годишна баба на 9-годишен внук от Уелс е на почивка в един от най-ексклузивните райони на Барбадос. Посред бял ден тя е жестоко изнасилена от непознат. Една година по-късно Д.Д. решава да говори за случилото се в национален вестник, за да разкрие лошото отношение, което получава от властите на острова. Трябва да се отбележи, че жената е сигурна, че е щяла бъде убита, ако не си припомнила за прочетеното някъде, че жертвата на и изнасилване трябва да се опита да говори с изнасилвача и да го накара да я види като човек, а не като обект на удоволствие: "Ето защо му казах, че съм 61-годишна баба с четири деца и девет внука и почувствах, че той леко омекна. Мисля, че разговорът с него ми спаси живота."
За съжаление, дехуманизацията не се ограничава само до бандити и изнасилвачи, а може да се наблюдава и при достойни, почтени хора. Например тази защита често се активира при здравните специалисти, за да могат да се справят емоционално при постоянната среща със смъртта, болестите и съобщаването на диагнози.
В началото на 70-те години психологът Филип Зимбардо и колегите му създават имитационен затвор със скрити камери и микрофони в мазето на Станфордския университет. Изследователите избират 24 здрави, добре подбрани студенти, предимно бели мъже от средната класа и ги разпределят на случаен принцип в ролята на затворник или охрана. "Затворниците" трябва да останат в затвора 24 часа в денонощието, а "охраната" да "работи" в екип от трима души в осемчасова смяна. Експериментът, който е изключително критикуван както етически, така и методологически е планиран да протече 14 дни, но се налага да бъде прекратен след само шест, поради агресивното и злоупотребяващо поведение на "охраната" и крайно неблагоприятните психологически реакции на "затворниците", 15 от които се налага да бъдат изкарани по-рано от експеримента.
Дори Зимбардо, който действа като ръководител на затвора, пренебрегва дехуманизиращото поведение на охраната, докато студентката Кристина Маслах не възразява. В следващата си книга "Ефектът на Луцифер" Зимбардо открито се обръща към експеримента, като отбелязва: "Само няколко души успяха да устоят на ситуационните изкушения да се поддадат на властта и господството, като същевременно запазиха някакъв вид морал и почтеност; очевидно не бях сред този благороден клас." Експериментът в Станфордския затвор привлече голям интерес след ужасяващите злоупотреби, извършени в затвора Абу Гариб в Ирак, и често се цитира в подкрепа на важното влияние на ситуационните фактори върху човешкото поведение.
Дехуманизацията е особено често срещана по време на войни и конфликти, когато тя може да бъде подбудена от правителствата в опит да се преследва или отхвърли опозицията на войната. Ако хората могат да се разглеждат като по-малко хора, тогава всяка жестокост може да бъде оправдана. Йозеф Гьобелс, министърът на общественото просвещение и пропаганда (Volksaufklärung und Propaganda) в нацисткия режим на Хитлер, безмилостно използва всички средства за пропаганда, с които разполага, за да разпали възраждащите се антисемитски настроения. Той приписва на еврейския народ вината за всички икономически и социални проблеми на времето, а след това ги обявява за "по-нисша раса", Гьобелс подготвя почвата за постепенното премахване на техните права и свободи, което неизбежно води до следващата стъпка, масовият геноцид на Холокоста.
