През 1980 г. д-р Джакомо Рицолати от университета в Парма, Италия, който изучава маймуни и техните мозъци, открива нещо интересно. Любопитен дали маймуните могат да се настроят и да се учат една от друга, той започна да измерва мозъчната им активност, докато едната се занимаваше със задача, а другата наблюдава. Дали наблюдаващата маймуна би се научила от другата маймуна?
Това, което той откри, завинаги ще промени начина, по който учените разбират не само мозъците на маймуните, но и собствените ни мозъци. Той откри, че когато една маймуна се занимава с дейност - в случая яде фъстък - мозъкът на другата маймуна се стреля по точно същия начин. Сякаш и двете маймуни ядат фъстъка, вместо едно ядене и едно наблюдение. Чрез вниманието мозъците им се свързваха. Бързо изследователите започнаха да екстраполират: Може ли това да се отнася за хората? И как? Проучване с хора доказа, че когато един човек е докоснат перо, а другият наблюдава, и двата мозъка се запалват, сякаш и двамата чувстват докосването на перото. Тези огледални неврони ни дават научно разбиране защо се чувстваме привързаност и съпричастност и как споделяме опита си колективно.
Биологичен израз на единството
Изследователи от Принстънския университет откриха, че тази вродена способност наистина да „придобие“ нечий опит се прилага и за слушане на историите на хората и съпричастност към тях. Те откриха този резултат, когато сканираха мозъка на хората, докато слушаха глас, разказват интересна история; преди това бяха сканирали мозъка на говорещия, за да разберат кои части светват, когато разказват историята.
От съществено значение за този процес е способността на слушателя да присъства и да се съсредоточи върху гласа на другия. По-малкото присъствие и внимание разрежда ефектите на мозъчната синхронност, което има перфектен смисъл. По-трудно е да разберем за състоянието на някой друг, когато умът ни е разпръснат.
Вниманието увеличава нагласата и съпричастността
Тези констатации подчертават ролята на вниманието в съпричастността. Има идеален смисъл мозъкът да се синхронизира по-лесно, когато слушателят обърне повече внимание - за да познаем някого напълно, трябва да присъстваме с тях. Слушането и задълбочаването един на друг изисква готовност да поглъщаме вниманието си в думите, изражението, гласовия тон и стойката на другия човек.
Даниел Големан пише: „Актът на състрадание започва с пълно внимание, точно както прави рапортът. Трябва наистина да видите човека. Ако видите човека, тогава естествено възниква съпричастност. Ако се настроите на другия човек, чувствате се с тях. Ако възникне съпричастност и ако този човек има остра нужда, тогава емпатичната загриженост може да дойде. Искате да им помогнете и тогава започва състрадателен акт. Така че бих казал, че състраданието започва с внимание."
Без внимание и без огледални неврони, способността ни да съпричастни и да се познаваме е ограничена!
Обучения за внимание, концентрация, активно слушане и гледане в очи показа, че се увеличава самочувствието и чувството за съпричастност, което води до намаляване на стреса и отрицателните емоции, и увеличаване на положителните емоции.
Най-ценният подарък, който можем да предложим на другите, е нашето присъствие. Когато вниманието прегърне тези, които обичаме, те ще цъфтят като цветя.
Сега разбираме, че практикуването на това присъствие позволява на мозъка да разгърне естествената си способност за временно синхронизиране с друг - насърчаване на интимността по начини, които в крайна сметка ще са от полза за всички нас.
Източник: medicalnewstoday
