Първият социален психологически експеримент на Фестингер и Карлсмит (1959 г.) ни дава важен поглед върху историите, които сами си разказваме, за това защо мислим и се държим по начина, по който го правим. Експериментът е базиран на гениална измама, така че най-добрият начин да го разберете е да си представите, че участвате в него. Затова се отпуснете и да се върнем назад във времето. Годината е 1959, а вие сте студент в Станфордския университет...
Като част от курса се съгласявате да участвате в експеримент върху "мерки за ефективност". Казват ви, че ще отнеме два часа. Тъй като от вас се изисква да действате като експериментален субект за определен брой часове на година, това ще бъдат просто още два от многото.
Нямате представа, че експериментът действително ще се превърне в класически за социалната психология. А това, което ще ви изглежда като грешка на експериментаторите, е всъщност част от внимателно контролираната измама. Засега обаче сте невинни.
Постановката
В лабораторията ви съобщават, че експериментът се отнася до това как вашите очаквания засягат действителното преживяване на дадена задача. Очевидно има две групи, а на другата е внушено специално очакване за проучването. За да се сдобият с очакването, участниците се информират неофициално от студент, който очевидно току-що е завършил задачата. Във вашата група обаче вие ще изпълнявате задачата без никакви очаквания.
Може би се чудите защо ви се съобщава всичко това, но все пак е малко по-вълнуващо, когато знаете някои от механизмите зад експеримента.
Ето че се заемате с първата задача, която ви се дава, но бързо осъзнавате, че е изключително скучна. От вас се иска да преместите няколко макари в кутия за половин час, а през следващия половин час да местите колчета върху дъска. Ако трябва да сме честни, наблюдаването на засъхваща боя би било за предпочитане.
В края на задачите експериментаторът ви благодари за участието, а след това подхвърля, че много от другите участници я намират за доста интересна. Това е малко объркващо за вас, тъй като задачата е наистина много скучна, но какво пък.
Експериментално подхлъзване
Изведнъж експериментаторът притеснено започва да обяснява, че е станала грешка. Съобщава ви, че се нуждае от вашата помощ. Участникът, който идва след вас, трябва да е в другата позиция, за която ви е било споменато, преди да изпълните задачата - позицията, в която той трябва да има очакване, преди да изпълни задачата. Това очакване трябва да бъде, че задачата е наистина интересна. За нещастие, онзи, който трябва да му внуши последното, не се е появил.
Попитани сте дали имате нещо против вие да го направите, като ви предлагат заплащане от $ 1. Тъй като годината е 1959 г., а вие сте студент – това е немалка сума за вас и то само за няколко минути работа. Казват ви също, че могат да имат нужда от вас отново в бъдеще. Всичко това звучи като начин да изкарате лесни пари, затова се съгласявате да участвате. Страхотно, нали - курсовата задача сега ви носи и бързи пари?
По-късно сте поканени в отделна стая, където бивате интервюирани за експеримента, който току-що сте завършили. Един от експериментаторите ви пита колко интересна е била задачата за вас. Това ви кара да се замислите.
Сега ви се струва, че тя не е толкова скучна, колкото сте си мислили първоначално. Започвате да се замисляте, че в повтарящите се движения макарите и колчетата добиват определена симетрична красота. И всичко това в името на науката. Всъщност това е полезно начинание и се надявате, че експериментаторите ще получат някои интересни резултати.
Задачата все още не може да се класифицира като много забавна, но може би не е толкова зле. На второ четене виждате, че е по-добре, отколкото сте си помислили първоначално. Оценявате я като умерено интересна.
След експеримента говорите с приятелката си, която също е участвала в експеримента. Сравнявайки коментарите й, установявате, че преживяванията ви са почти идентични, с изключение на една жизненоважна разлика. На нея й е предложена по-голяма сума, за да информира следващия участник: $ 20! Сега за пръв път ви минава през ума, че тук има някаква измама.
Попитана за задачата с макарите и колчетата:
- О - отговаря тя. Това беше толкова скучно, дадох му най-ниската възможна оценка.
- Не – настоявате вие. Не беше толкова зле. Всъщност, когато помислиш за това, си беше доста интересна.
Тя ви гледа с недоумение.
Какво, по дяволите, става?
Когнитивен дисонанс
Това, което току-що преживяхте чрез горната история, е силата на когнитивния дисонанс. Социалните психолози, които изучават когнитивния дисонанс, се интересуват от начина, по който се отнасяме към две противоречиви мисли в ума си, и как се справяме с това противоречие.
В този случай: смятате, че задачата е скучна, когато я започвате, след което ви е платено да кажете на някой друг, че тя е интересна. Вие не сте някой, който обикновено обикаля и лъже хората наред. Така че как можете да запазите вашия възглед за себе си като за честен човек, след като вече сте излъгали следващия участник? Размерът на парите, които сте получили, не успокоява съвестта ви кой знае колко.
Ето защо вашият ум решава тази главоблъсканица, като заключава, че всъщност проучването е доста интересно, в края на краищата. Вашето заключение е подпомогнато от експериментатора, който ви казва, че други хора също смятат, че проучването е доста интересно.
Вашата приятелка, междувременно, няма нужда от тези мисловни интриги. Тя си мисли единствено: Бяха ми платени $ 20, за да излъжа, това е цяло състояние за един студент като мен, и определено оправдава дребната лъжа. Задачата беше скучна и все още е скучна, независимо от това, което експериментаторът ми казва.
Красива теория
От този експеримент насам са проведени множество изследвания на когнитивния дисонанс и ефектът е добре установен. Красотата му е в това, че обяснява толкова много от ежедневното ни поведение. Ето някои примери, предоставени от Мортън Хънт в "Историята на психологията":
Когато се опитвате да се присъедините към група, колкото по-трудно е да преминете бариерите за влизане, толкова повече оценявате вашето членство. За да разрешите дисонанса между трудностите, които сте били принудени да прескочите, и реалността, че това всъщност си е обикновен клуб, убеждавате себе си, че клубът всъщност е фантастичен.
Хората интерпретират една и съща информация по коренно различни начини, за да подкрепят собствените си възгледи за света. Когато решавате спорен въпрос, вие удобно забравяте това, което не се съгласува със собствената ви теория, и помните всичко, което се вписва в нея.
Хората бързо приспособяват своите ценности така, че да съвпадат с поведението им, дори когато това е очевидно неморално. Тези, които крадат от работодателя си например ще твърдят, че "всички го правят", ето защо те биха загубили, ако не го правят, или алтернативата - "аз съм недооценен, затова заслужавам малко повече".
Веднъж, когато започнете да мислите за това, списъкът със ситуации, в които хората решават когнитивния дисонанс чрез рационализация, става все по-дълъг и по-дълъг. Ако сте честни със себе си, сигурни сме, че можете да се сетите за много пъти, когато сте го правили със себе си. Ние можем.
Осъзнаването на това може да ни помогне да избегнем най-опасните последствия от когнитивния дисонанс: вярата в собствените ни лъжи.
Източник: psychology.framar.bg
