Нашите емоции, това благословия ли е или нещо пречещо в живота? Съвременните учени считат, че не е нито едното нито другото. Емоциите са преди всичко инструмент, който трябва да се научим да използваме.
Емоции за адаптиране
Създателите на различни теории за емоциите обикновено спорят, кое е първо: физиологичната реакция предизвиква емоцията или емоцията предизвиква физиологичната реакция. С други думи, ние се плашим, когато отделяме адреналин или отделяме адреналин, когато се плашим?
Но както и да отговарят на този въпрос учените, връзката е налице – емоциите са дадени на човека, за да му помагат да регулира поведението си. Особено негативните емоции и особено на древния човек. Защо? Изследователите предполагат, че:
- Отвращение древният човек изпитвал, като види или опита нещо миришещо много неприятно. Затова сбръчкания нос и изкривената горна устна, както е предполагал още Дарвин, свидетелства за неволен опит да се запуши носа, за да не се чувства миризмата;
- Изпитвайки удивление, човек повдига вежди. Така в ретината попада повече светлина, следователно може да се събере повече визуална информация за необикновените събития предизвикали удивлението;
- При страх или стрес се отделя адреналин, в резултат се учестява сърцебиенето и настъпва свиване на съдовете н мускулатурата. С една дума адреналинът казва: „Сражавай се или се спасявай“;
- Умението да се назовават собствените емоции и да се различават една от друга;
- Развита емпатия, т.е. способността адекватно да се реагира на емоционалните нужди на тези, с които се налага да общувате;
- И едва на последно място регулиране на емоцията. Това е способността да се намали „емоционалната буря“, да се угаси собствената агресия и фрустрация.
Всичко щеше да е наред, но по пътя, кутрето успяло да порасне. Животът силно се е променил и тези условия към, които е трябвало да се приспособяваме с помощта на описаните емоции, потънали безвъзвратно. И телесното изражение на емоциите става безполезно и дори започва да ни пречи.
Съдете сами: отделянето на адреналин изисква физическа активност, а социалните норми, диктуват на съвременния човек тихо и достойно да преживява стреса (например в работата). Да не реве, да не мята предмети, да не се нахвърля на хората и да не бяга от източника на стреса. Отвращение към храната изпитваме все по-малко и по малко. Сега отвращението по-скоро е насочено към областта на морала. Ние обикновено се мръщим, въпреки, че това изобщо не е необходимо. Да изпитаме удивление от видими предмети можем най-вече в цирка. Значително по-често източник на удивление, сега е невизуална информация.
Оказва ли се, че емоциите са тежко и ненужно наследство от предците? Много хора са мислели по този начин и са сбъркали.
Емоциите сега
За своите 15 години Елена имала репутацията на опитно момиче. Тя сменяла партньорите си на всеки три месеца и не можела да си представи, как е възможно да не преспиш с почитателя още на първата среща. Израза „да се сближим“ тя разбирала съвсем буквално, вместо просто да си поговорят и да намерят общи интереси. Двадесет и четири годишната Ина има своите особености. Тя не може да различи страх или гняв от глада, затова тя предпочита да „похапне“ от стреса, разочарованието или обидата. Шестнадесет годишният Алекс е като буря за цялото училище, включително и за учителите. От него лесно можете да си го получите, дори за невинния въпрос „Колко е часът?“. За Алекс агресията е единствената форма на комуникация с околния свят.
Какво е общото между тези хора? Всички те не осъзнават собствените си емоции и като следствие не могат да ги регулират. Думата „регулират“ не трябва да се разбира, като „потушават“ или „обуздават“. Към регулиране на емоциите се отнасят: Смята се, че за всички тези навици отговаря една специална разновидност на интелекта – емоционалната интелигентност.
Съществува ли емоционалната интелигентност?
Преди 100 години интелигентността не предизвиквала никакви въпроси, тя била синоним на умствените възможности.Но трябвало само да се замислиш, от какво точно се състоят тези умствени възможности и станало много интересно да се живее. Интелигентността започнала да се разделя и в допълнение на общите способности се появили практическа интелигентност, вербална интелигентност, „способност да се действа разумно и много други.
Терминът „емоционална интелигентност“ се е появил сравнително скоро (1990 година) и предизвикал, от една стана силен интерес, а от друга не малко пререкания в професионалните среди. От една страна била някаква несериозна разновидност на интелекта, а от друга била очевидна важността да се управляват емоциите.
Кога емоционалният интелект няма значение
Започвайки през 40-те години на миналия век, нееднократно са провеждани изследвания, които трябвало да установят връзката между ученическите или университетските успехи и по-нататъшния успешен или неуспешен живот. Всеки път резултатите не се подреждали в някаква закономерност. Едни успявали, други не. Едни били доволни от своя незабележим живот, други били разочаровани. За постигането на сериозни успехи, някои изразходват луди усилия, на други всичко им се отдава изключително лесно. Точно така: оценките никога не са били и няма да бъдат показател за това, как човек ще се справя с житейските трудности.
За съжаление или за щастие, за постигане на своите цели, едва ли не най-важното е умението да се разбираме с хората, да разбираме чуждата реакция и да можем да я предсказваме, да се договаряме и сътрудничим и накрая да бъдем приятни за околните. Това далеч не всички го могат. Съществуват неща, които ни пречат за това.
Невъзприемчивост към невербални сигнали. Среща се при всяко десето дете. Това е липса на чувство за личното пространство на събеседника, неумение за да установи зрителен контакт, неумение за започване, поддържане или навременно приключване на разговор и невярно тълкуване на изражението на лицето на събеседника.
Поведение свързано с оттегляне от конфликт. Хора, които се чувстват необичани, самотни, обременени от грижи, изобщо не са склони на контакт с околните. Те предпочитат да се потискат в самота, вместо да опитат да разрешат проблемите си.
Агресивност. Никой не обича агресивните, нито децата, нито по-големите. Хора избиращи агресията, като основна (а понякога и единствена) реакция на случващото се, твърде бързо се оказват в изолация.
Как да подобрим емоционалната си интелигентност
Емоционалната интелигентност не е даденост, това е навик, като например умението да се брои или да се кара колело и като всеки навик може да се развие. Как?
1. Всякакви емоции трябва да бъдат осъзнавани. Негативните емоции най-много! Можете да излъжете всеки, който искате, но не и себе си, особено когато става въпрос за социално приемливо поведение. Вие сте в правото си да признаете на себе си (и на никого другиго): „Този филм се смята за нелепа сълзлива мелодрама, но мен ме трогна ужасно много“.
2. Как е речниковия ви запас? Много ли думи използвате, за да опишете чувствата си? Опитайте се бързо да изброите десетина, какви да е емоции. Ако сте се спрели след „напрегнатост“, „страх“ и “нервност“, време е да се заемете с разширяване на речниковия си запас. Иначе, как ще се научите да различавате чувствата едно от друго, ако те дори си нямат имена?
3. Какви изобщо могат да бъдат емоциите, можете да научите от околните. Дори повече. Изобщо не е лошо да сте наясно с чувствата на хората, с които общувате. Вие сте уверени, че на вас техните емоции са ви известни на 100 процента? А, ако се поинтересувате или споделите своите чувства и наблюдавате ответната реакция?
4. Околните са неизчерпаем източник на разнообразни емоционални реакции. Спомнете си небезизвестният Хоумър Симпсън, които свежда възпитанието на Барт към едно, а именно с вика „Ах, ти гадино“ се хвърля да го души. В истинския живот, такова поведение не се приема само, като комично. Наблюдавайте известно време околните. Как те реагират на изисквания, претенции, на неприятни новини, на агресия или на комплименти. Намерете (като за начало мислено) нови начини за реакция на типови ситуации. Какви чувства могат да изразяват те?
5. Как се справяте с локуса на контрола? Смята се, че вътрешният локус на контрола (усещането, че много в живота зависи от вас, а не от обстоятелствата), много допринася за емоционалния интелект.
