Хората често умират при пожари или самолетни катастрофи, защото се опитват да избягат през същата врата, през която са влезли. В паниката си те често разчитат на установените модели, вместо да помислят за друг изход. По същия начин, докато разсъждаваме по стария, автоматичен начин, би било почти невъзможно да намерим решение за страданията, които изпитваме, да бъдем чувствителни към контекста и да реагираме на външния свят такъв, какъвто е в момента.
Реално погледнато, когато сме обсебени от определен начин на мислене или поведение, ние не възприемаме света обективно. Смятаме, че той е организиран в точно определени категории, които може и да нямат никаква връзка с конкретната ситуация.
Със сигурност ние не искаме да сложим край на мислите и емоциите, които преминават през нас, защото това би означавало нашият край. Но въпросът е: кой командва: мислещият или мисълта? Живеем ли според собствените си ценности и важните за нас неща или се носим по течението?
Когато не сме господари на живота си, когато не действаме според собствената си осъзната воля и с цялата палитра от възможности, които предлага сетивната интелигентност, означава, че сме зарибени.
Ето четирите най-често срещани въдици, на които се хващаме:
Обвинителни мисли
„Помислих, че ще се изложа, и затова не общувах с хората на партито.“
„Помислих, че е надменна, затова спрях да ѝ давам информация за проекта.“
„Помислих, че ще прозвучи глупаво, и затова си замълчах.“
„Помислих, че тя ще направи първата стъпка, и затова не ѝ се обадих.“
В тези примери говорещият упреква мислите си за своите действия или бездействие. Когато хвърляме вината върху мислите си, промеждутъкът между стимула и реакцията е твърде малък, за да направим реален избор. Сами по себе си мислите не чертаят поведението ни. Нито старите истории. Ние го чертаем.
Маймунско мислене
„Маймунското мислене“ е термин от медитацията, който описва несекващия вътрешен брътвеж, който скача от една тема на друга, както шимпанзето се прехвърля от клон на клон.
Например имаш пререкания с партньора си (или който и да е друг: родител, дете, приятел или колега) и той излиза ядосан от вкъщи. Докато пътуваш в метрото на път за офиса, умът ти боботи: „Довечера ще му кажа колко ми е неприятно, когато критикува родителите ми.“
Тази прибързана мисъл води до разиграваща се в ума ти размяна на иронични реплики, докато планираш предстоящия разговор. По всяка вероятност той ще изтърси нещо гадно за родителите ти, а ти ще му отвърнеш с коментар за непрокопсания му брат. Предполагаш какъв ще е отговорът му и обмисляш и своя. Когато пристигаш в офиса, си напълно изтощен от напрегнатия спор, който си водил сам със себе си.
Когато сме в режим на „маймунско мислене“, неусетно се поддаваме на черногледство – представяме си най-лошите сценарии или правим от мухата слон. Но това е прахосване на енергия и пълна загуба на време. Нещо повече, когато разиграваш тези въображаеми драми в главата си, всъщност не живееш в сегашния момент. Не забелязваш цветята в парка и интересните лица в метрото. Освен това лишаваш мозъка си от неутралния промеждутък, който е толкова важен за креативните решения – може би дори за решението на проблема с конкретната свада.
Маймунското мислене е обременено с баласта на миналото („Не мога да му простя за стореното“) и с притегателната сила на бъдещето („Нямам търпение да напусна и да кажа на шефа си какво мисля за него“). Често се отличава със заповеден и назидателен тон и си служи с думи като „трябва“, „не трябва“ и „не мога“ („Трябва да отслабна“, „Не мога да се проваля“, „Не трябва да се чувствам така“). Маймунското мислене те отдалечава от настоящия момент и от онова, което е най-добро за теб.
Стари, отживели идеи
Кевин отчаяно копнее за сериозна връзка. На пръв поглед той е забавен и безгрижен. Но дълбоко в себе си е затворен и недоверчив и не допуска жените прекалено близо. Както може да се очаква, връзките му се разпадат. Когато бил малък, бащата на Кевин, който бил алкохолик и грубиян, наказвал неуспехите му с подигравки и пердах, понякога дори пред приятелите му. Още тогава Кевин се научил да крие тъгата и уязвимостта си, които баща му би използвал срещу него. Урокът е, че ако близките ти се обърнат срещу теб, най-добре би било да се откъснеш от чувствата си и от същите тези хора. Поведението на Кевин е било напълно функционално през детските му години; осигурило му е емоционална защита и физическа безопасност. Но това е било тогава.
Двайсет години по-късно недоверието на Кевин продължава да му убива като чифт омалели обувки. Той се държи така, сякаш всеки ден преживява отново травмата от детството си. Но старият дискомфортен начин на мислене отдавна вече не му служи. Нужно му е да развие емоционална интелигентност, за да се приспособи към съвсем различните и значително по-благоприятни обстоятелства на зрелия си живот.
Тина не получава очакваното повишение като изпълнителен директор на голяма компания за финансови услуги. В началото на кариерата си тя работела като борсов посредник в Ню Йорк в безкомпромисна и предимно мъжка среда. В борсовия салон научила, че разговорите за личния живот са табу, и трябвало да докаже, че е не по-малко корава от агресивните мъжкари наоколо. Това било успешен модел на поведение за тогавашната ѝ работа и тя я обичала, но с преместването си в нова организация осъзнала, че хората не искат да следват автомати. Било важно да покаже емоционалната си и човешка страна, но изпитвала нежелание да се сближава с когото и да било и не знаела защо е така. Подобно на Кевин и тя живее в една история от миналото. И за да продължи нататък, тя трябва да развие пластичността да се приспособява към променящите се обстоятелства.
Криворазбрана правда
Казват, че в съда справедливост не се получава; ако имаш късмет, най-доброто, което можеш да получиш, е отлично споразумение. В същото време има толкова други сфери на живота, в които със зъби и нокти отстояваме идеята за справедливост, за разплата и безпрекословно доказване, че сме прави.
Всеки, който е имал романтична връзка за повече от няколко месеца, познава онзи момент по време на спор, когато осъзнаваш, че… слава богу… бурята е утихнала, постигната е някаква форма на разбирателство – може би временно примирие – и най-разумното, което можеш да направиш, е да държиш устата си затворена, да махнеш с ръка, да изгасиш лампата и да заспиш. Но в този миг нещо те кара да се обадиш отново, за да покажеш, че ти си бил прав, а партньорът ти е грешал – и целият ад се повтаря наново.
Не е изключено да пропилееш години живот, подхранвайки нуждата да получаваш потвърждение за правотата си или признание за понесеното от теб несправедливо отношение.
В много семейства и в много части на света фамилните вражди са започнали толкова отдавна, че никой не си спомня първоначалната причина за раздора. Иронията е в това, че така ставаш жертва на още по-голяма несправедливост, тъй като се лишаваш от други важни за теб неща, каквато е тясната връзка с близки и приятели.
Харесвам израза, с който в Южна Африка наричахме този вид саморазрушителни явления:
Ще си отреже носа, за да направи напук на лицето си.
Древногръцкият майстор на парадокса, Хераклит, е казал, че човек не може да влезе два пъти в една и съща река, което ще рече, че светът се променя постоянно и по този начин всекидневно предлага нови възможности и ситуации. А за да се възползваме максимално от тях, трябва непрекъснато да разрушаваме старите категории и да формулираме нови. Много често най-оригиналните и интересни решения ни хрумват, когато възприемем „нагласата на начинаещия“, подхождайки със свеж поглед към новите предизвикателства. Това е крайъгълният камък на емоционалната пластичност.
Преди едно или две поколения обществото разделяше по полов признак различните дейности на „мъжки“ и „женски“. Сега обаче рискуваш да ти разбият носа за допускането на такова брутално разграничаване. По същия начин някои хора имат навика сами да се напъхват в определени категории, като не осъзнават собствената си стойност на индивиди и възприемат себе си ограничено и единствено като богаташ, дебелак, простак или атлет.
Отдавна знаем, че да се самоопределяш като „жената на мистър Джоунс“ е ограничаващо и омаловажаващо твърдение. Но такива са също и „изпълнителен директор“, „пример за подражание“, „най-умното дете в класа“ и дори „куотърбек, спечелил Супер купата“. Всичко се променя. А за да сме сигурни, че ние също се променяме, се нуждаем от гъвкавост.
Емоционалната пластичност означава да осъзнаваш и приемаш всички свои емоции и дори да се учиш от най-трудните. Означава също и да преодолееш границите на условните и вродените когнитивни и емоционални реакции (твоите въдици), така че да живееш в сегашния момент с умението да тълкуваш обстоятелствата от настоящето, да реагираш подобаващо и накрая да действаш в съгласие с най-дълбоките си ценности.
