Докато пиехме веднъж кафе, моята приятелка Ева сподели, че изтръпва всеки път, когато дойде време за урока й по салса. Записа се преди няколко месеца, защото беше чувала, че латино танците са най-приятният начин хем да поддържаш фигура, хем да погледнеш по-позитивно на живота. Въпреки това вторниците се превърнали за нея в истински ад.
Толкова ли си зле? – опитах да се пошегувам, макар че общият ни дискотечен опит я беше определил като доста кръшна танцьорка. Причината обаче се оказа малко по-различна. Момчето, с което си партнирали, било вечно намръщено, не минавал случай, без да й обясни колко мрачен е животът, привеждайки безброй убедителни примери за това. Дори когато мълчим, усещам напрежение, оплака се тя.
И така, вместо да си тръгва от курса заредена с позитивни емоции, Ева се прибирала вкъщи като пребита. Нещо повече – всеки вторник се будела с необяснимо чувство на ужас и потиснатост още преди да има какъвто и да било повод, както се казва, да се „сдуха”. Постепенно това настроение се разпростряло и върху цялата й седмица, карайки я да се чувства постоянно нервна и нещастна. Необходимо ли е да казвам, че скоро след това Ева смени курса и неприятните изживявания постепенно отшумяха.
Абсолютно всеки от нас има подобен опит – попадаме в група от хора или в обществото на определен човек и изведнъж
настроението, с което сме се разхождали през целия ден, започва да се променя дори без видима причина за това. Причина всъщност има и тя се нарича „заразност на емоциите” – феномен, който в една или друга степен е присъщ на всички хора.
„Проучванията показват, че емоциите – както положителните като ентусиазма и радостта, така и отрицателните като тъгата, страха и гнева – лесно се предават от човек на човек, често без сами да го осъзнаваме - обяснява психологът от Хавайския университет Илейн Хетфийлд, автор на книгата „Заразните емоции”. - Заразата ни обхваща за милисекунди. Ако сте човекът, на когото се е предала, вероятно няма и да разберете какво е станало – просто след срещата ще се чувствате по по-различен начин, отколкото преди нея.”
Защо става така? „По време на общуване хората подсъзнателно имитират и се синхронизират с израженията и жестовете на събеседника си, както и с неговата поза, ритъм на говорене и език на тялото - допълва директорът на Центъра по когнитивна и социална неврология към Университета в Чикаго Джон Качопо. - Колкото по-изразителен и искрен е някой, толкова по-вероятно е мозъкът ни да отчете неговите стимули и да накара тялото ни да реагира подобаващо.”
Механизмът, чрез който това се случва, е закодиран много дълбоко в нервната ни система. Една от най-рано еволюиралите части на мозъка ни – амигдалата, е моторът на машината, която задвижва
емпатията – способността да разбираме езика на чуждите чувства. Тя ни кара да се настройваме на емоционалната честота на събеседниците си, като по този начин отваряме вратите към социалната зараза.
Централната нервна система свързва биологичните ключове към различните физически реакции и състояния, така че когато поемем нечие настроение, то веднага обхваща целия ни организъм и ни кара да го изпитаме като свое.
Неврологът от Университета в Падуа Виторио Галезе открива клас неврони в мозъка, които реагират, когато наблюдаваме действията на другите, и предават телеграфно усещането по жицата на нервната система. Така, смята Галезе, хората (а и маймуните) си превеждат езика на тялото на себеподобните си, като го симулират в собствения си организъм. С други думи, човекът, когото гледаме и слушаме, се превръща в наше „второ аз” в мозъка ни.
Изглежда, дълбоко в себе си всички сме отлични актьори. Способността несъзнателно да имитираме физически движения се предава безотказно на емоционалното ни състояние. Експеримент, проведен в шведския университет в Упсала, доказа това на практика. В него на участниците били показани снимки на весели или гневни лица за 30 милисекунди, след което изображенията се променяли на неутрални. Въпреки че
хората не осъзнавали, че току-що са видели радостно или ядно изражение, те неизменно реагирали с отчетливи движения на лицевите мускули, огледално отразяващи състоянието от снимката. Именно тези „маймунски” имитации, въпреки че на пръв поглед са съвсем механични, карат невроните в мозъка да изпращат сигнали, отключващи съответните реакции в организма – освобождаване на ендорфини при усмивка, на адреналин – при смръщване. Ето така действат и на пръв поглед наивните съвети на специалистите по самопомощ: „Погледнете се в огледалото, усмихнете се, кажете на глас колко добре се чувствате, ходете изправени”. Мимиките и движенията на тялото могат не само да изразяват вече съществуващи емоции, но и да ги предизвикват в нас.
Думите също имат свойството да заразяват като вируси. Няколко проучвания показват, че по време на разговор имаме склонност да повтаряме ключови думи и изрази от речника на събеседниците си. Най-силно влияние имат негативно заредените словосъчетания – думи като „тъжен съм”, „ярост”, „проблем”, „омраза”.
„За да се разбират, хората отразяват взаимно изразите си по време на общуване - твърди психологът Франк Берниери от Орегон. - Не е трудно да стигнем до извода, че езикът е част от процеса, който предава заразата.”
Не само радостта и тъгата са годни за прихващане. Гледахте ли мачовете от Световното първенство по футбол в Южна Африка? Предполагам, че сте предпочели да гледате с „агитка” – бира, чипс, дружни крясъци и ликуване.
Ентусиазмът и агресията са много по-силни, когато се преживяват в група.Причина за това е така наречената стадна психика, присъща, за съжаление или радост, на всеки от нас. Ето защо мнозина търсят компания, за да стимулират силата на преживяваните емоции – в група техният ефект може да достигне ефекта от наркотичните вещества като алкохола и кокаина.
Проучвания сред футболни хулигани показват, че споделеното изживяване на възторг и агресия в противопоставянето на една група фенове на друга позволява на хората – особено на младите мъже – да преживеят първичната буря на емоциите, свързани от древността с племенни практики като лова, войната и колективните празници. Модерното общество не предлага вече такива отдушници на старите механизми на оцеляване, развити в тясно свързани групи от хора, затова мнозина ги търсят в спорта, митингите, концертите и дори онлайн игрите.
Причината тези древни пътеки на споделените емоции да съществуват е в необходимостта от изграждане на социална интелигентност, която например ще ни позволи да забележим по реакциите на другите за наближаваща опасност и така ще ни даде възможност да реагираме навреме и адекватно. Или ще ни подскаже кой ни е приятел и кой – враг, и ще ни предразположи позитивно или негативно към този човек. В условията на съревнование, например в спорта,
бързите несъзнателни реакции са по-ефективни от съзнателната оценка на движенията на противника. Моят учител по кендо – петкратният британски шампион Стюарт Гибсън - ни казваше, че битката се печели още с началния крясък – защото той светкавично предава информацията за нивото на агресия у противника и след бързо сравнение със собствените способности човек приема, че ще бъде победен, или придобива увереност в себе си.
Дали обаче податливостта на зараза е еднаква у всички нас? Оказва се, че светът се дели на „заразяващи” и „боледуващи”. По-експресивните хора, чиито емоции буквално се изписват върху лицето и жестовете им, обикновено отговарят за задаването на тона при общуване. Високият глас, резките жестове и наклоненото напред тяло обикновено поставят събеседника в пасивна позиция, която го кара само да възприема, но не и да влияе. От друга страна, хората с висока автономна реактивност – способността да се преживява силно при емоционални ситуации, причиняваща сърцебиене и нервност – са най-беззащитни пред заразата. Специалистите обаче не съветват да си изграждаме имунитет срещу чуждите чувства. „Това ще ви коства много - твърди Качопо. - Изолирането от негативните емоции ще притъпи и способността ви да прихващате позитивните и ще намали социалната ви интелигентност.”
Емоционалната зараза може да ни повлияе даже до три нива в социалната мрежа – тоест, ако приятел на наш приятел е щастлив, статистическата вероятност и ние да закачим от това щастие скача почти двойно. Проучване на медицинския факултет на Харвардския университет показа, че щастието и нещастието не ходят по хората само въз основа на непосредствено имитиране на езика на тялото в определена ситуация. Близо 5000 души били проследени в продължение на 20 години. Учените открили, че когато някой е щастлив, вероятността негов приятел, живеещ на разстояние до два километра от него, да преживее същото усещане, скача с 25%. За съседите шансът нараства до 34%. Приятелят на приятеля пък има с 10% по-висока вероятност да погледне на живота през розови очила. При това ефектът от взаимното влияние бил продължителен – резултатите от него можело да продължат и година. Изводът – качеството на живота на близките ни пряко се отразява на нашето. Може би другия път ще се замислите, преди да поканите мрънкащия си колега на кафе.
Емоциите са език без думи – език, който е ключов за живота на всеки от нас. Тази древна сигнална система е играла главна роля в развитието на човешкия мозък много преди думите да поемат основната роля в общуването между себеподобните. Вероятно всички сме свързани с тази верига – аз заразявам теб, ти заразяваш него и така нататък, докато някога споделената емоция достигне мащаба на глобална пандемия – ефект, който всички усетихме в кризата още преди съкращенията. Ето защо осъзнаването и развиването на емоционалната интелигентност е от огромно значение за това по какъв начин ние – и близките ни – ще преминем през живота.
