На всеки от нас е ясно, че трябва да се мобилизира и да направи първата крачка. Но в каква посока?
Наш приятел е тъжен. Той продължава да губи своя кръг от приятели. Липсват му. Защо винаги си тръгват от него?
Всъщност не те го правят, а той. Той е амбициозен, изкачва се стъпало по стъпало нагоре в професионалното си развитие и напредва с темпо, неприсъщо за повечето хора. Същевременно търси начини да обогати социалния си живот. Очевидно е, че иска да се промени, но и да запази нещата, такива каквито са.
Изборите, които правим
Често искаме противоположни неща. Всеки от нас се е сблъсквал с поне една от ситуациите по-долу:
- Искаме свободата, която дава работата на свободна практика, но и стабилните доходи, които ни осигурява работата с твърдо заплащане.
- Искаме да имаме свободата да кажем онова, което мислим, и все пак всички да ни харесват.
- Искаме да пишем новаторски и непознати до момента материали, но и да бъдат толкова популярни, колкото и тези, които се тиражират постоянно около нас.
- За да се чувстваме сигурни, търсим романтичен партньор, който да се нуждае от нас повече, отколкото ние от него. Едновременно с това обаче мечтаем за равноправие във взаимоотношенията.
- Искаме връзката ни да е изпълнена с нестандартни и спиращи дъха моменти, но и да се чувстваме сигурни.
- Искаме фриволна свобода, но и стабилен, привързан партньор.
Много често, преди да разберем, че ние самите имаме твърде противоречиви очаквания към романтичния си партньор, смятаме, че просто търсим съвместимост. В момента, в който осъзнаем, че критериите ни към него са твърде противоречиви, става ясно, че несъвместимостта е вътре в нас. Не можем да очакваме, че ще срещнем някога човек, който да може да посрещне противоположните ни изисквания. Все едно да очакваме, че съществува кръгъл квадрат.
Всеки от нас е попадал под социален натиск, който го кара да се държи по определен начин и да мисли само в една посока, когато преследва целите си. Последователността печели доверието на хората. Те знаят какво искаме, а оттам как да общуват с нас. Целенасочеността, която има само една посока, е приета за социална норма.
Поради тази причина си поставяме маската на добра и образцова личност, която няма две лица. А всъщност в нас отново има конфликт между две мнения, две позиции и две гледни точки – мразим онова, от което същевременно имаме нужда, и обичаме онова, което в същия момент отричаме.
Не сте ли имали приятел, който непрестанно ви е разказвал колко ужасна е бившата му половинка? В един момент разговорът тръгва в различна посока – как силно му липсват предишните му партньори. Ако попитате дали му е липсвал някой от тях, той с готовност ще отговори: „Разбира се!“, сякаш е нещо разбираемо и логично. В крайна сметка, този човек страда за бившата си половинка. Когато искаме да се преборим с противоречивите си мисли и чувства, ние обикновено избираме едното и го проектираме върху човека, с когото разговаряме.
Случвало ли се е ваш познат да описва негативно бившия си партньор, а да опитва да запази приятелските си отношения с него, дори да имат сексуални контакти, след като връзката им е официално приключила? В такива случаи изглежда най-разумно да се подходи неутрално и просто да го изслушаме. Все пак той ни е приятел.
Често интимността ни оказва пагубно въздействие, което изважда на показ най-лошото в нас. Същият този човек не след дълго обикновено би ви нападнал, че косвено сте заели страната на бившата му половинка, макар самият той също да я е защитавал в предишния ви разговор. Противоречие след противоречие.
Има хора, които се лутат в две различни посоки – дали да предложат брак на партньора си, или не? Те изброяват плюсовете и минусите, а накрая изтъкват най-силните си доводи защо не бива да сключват брак. Ако кажем на такъв човек, че изглежда сякаш по-скоро не иска да се жени, той изведнъж започва да изброява предимствата на узаконеното съжителство. Сякаш през цялото време е бил в негова подкрепа, а ние сме били против.
Казваме това, в което искаме да повярваме
Хората изричат това, което имат нужда да чуят. Често имаме нужда да чуем как самите ние държим на последователността и затова проектираме върху другите мислите, които ни тревожат.
Най-доброто решение е да не заставаме между човек и неговата амбивалентност. Можем да му дадем свобода да изговори противоречията, които го притесняват. Много полезно за него би било да сподели на глас за какво се колебае и как се разкъсва между две решения или две вярвания. Много е мило да го накараме да се чувства добре с престореността си, че е избрал една посока, докато вътре в себе си все още се бори.
Когато сме на кръстопът и знаем, че няма как да постигнем две противоречиви цели, най-добре е да го признаем пред себе си, да приемем своята амбивалентност и да подходим към нея с отговорност. Настъпва момент, когато трябва да направим своя избор. Избираме кое е по-важно за нас, за да разхлабим стегнатия възел на противоречието. Можем да изберем да работим на свободна практика, ако гъвкавостта и свободата са по-важни за нас от фиксирания и сигурен доход. Или пък да останем несемейни, ако ценим повече независимостта и фриволността, отколкото партньорството.
Амбивалентността е присъща за хората и не е повод за тревоги. Ако приемем, че еволюцията е процес, изпълнен с опити и последвалите ги грешки, то всеки от нас носи в себе си риска от възникване на грешка. В даден момент просто си казваме: „Нека успее най-добрият възможен план и дано това е точно моят!“.
Амбивалентността в политиката
Амбивалентността има и политическо измерение. Големите социални движения са състоят от хора, които в един глас пледират за постигането на ясни цели, а всъщност групата е толкова разнородна, че тези цели са доста по-разнообразни и противоречащи си една на друга понякога. Хората често се присъединяват към шествие или движение, защото то им дава фалшивото усещане, че са наясно с онова, което искат и към което се стремят. Те са склонни да пренебрегнат всеобщото лицемерие, защото се чувстват прекрасно, внушавайки си, че знаят в каква посока да тръгнат. Рано или късно амбивалентността при подобни движения изплува. Тогава настъпва или разцепване или някой прилага агресивния управленчески подход „отгоре надолу“, както се е случило в бившия Съветски съюз, Китай и Куба.
Източник: https://psychology.framar.bg/
