За всеки, който живее с алкохолик, отричането ежедневно приема огромни размери. Алкохолизмът е динозавър в хола, който външният човек няма как да не забележи, но с който хората вътре се справят единствено, като се преструват, че го няма. Отричането е единственият начин за съвместно съществуване. Лъжите, оправданията и тайните са като въздуха за такива семейства, но създават непосилно емоционално напрежение за децата.
Емоционалният и психологически климат в семействата с алкохолик са същите като в семействата с наркоман, независимо дали наркотикът е някакво лекарство или нелегална субстанция. Въпреки че в тази глава съм подбрала най-вече случаи на родители-алкохолици, мъчителните изживявания на децата на наркоманите са много сходни.
Голямата тайна има три компонента:
1. Отричане на алкохолизма от страна на самия алкохолик, въпреки неопровержимите доказателства за обратното и въпреки застрашителното и унизителното за останалите членове на семейството поведение.
2. Отричане на алкохолизма от страна на партньора на алкохолика, а, нерядко и от другите членове на семейството, които често го извиняват с някое от следните оправдания: „Мама просто пие, за да разпусне“, „Татко се спъна в килима“ или „Татко го изгониха от работа, защото шефът му е злобар“.
3. Прозрачната лъжа за „нормално семейство“ и фасада, която семейството представя едни пред други и пред външния свят.
„Прозрачната лъжа за нормално семейство“ е особено вредна за детето, защото го принуждава да отхвърля достоверността на собствените си чувства и възприятия. Когато се налага детето непрекъснато да лъже какво мисли и чувства, развитието на самочувствието и увереността става почти невъзможно. Вината непрекъснато те кара да мислиш дали околните ти вярват. Усещането, че хората непрекъснато се съмняват в теб, не изчезва с отминаването на детството и те прави плах и необщителен. Повечето деца на алкохолици страдат от болезнена плахост.
Поддържането на лъжата изисква огромни усилия. Детето трябва винаги да е нащрек и да живее в постоянен страх, че може, без да иска да се издаде и да извърши предателство спрямо семейството. За да избегне подобни ситуации, то избягва да си създава приятели и затова остава изолирано и самотно.
Изолацията и самотата го карат да затъне още по-неспасяемо в семейното блато. Детето развива прекомерно и изкривено чувство за лоялност към единствените хора, които споделят тайната му: съучастниците от семейството. Хипертрофираната и безкритична лоялност към родителите се превръща във втора природа. След като детето порасне, сляпата лоялност остава разрушителният и контролиращ елемент в неговия живот.
“Детето, което го е нямало там”
В семействата на алкохолиците по-голямата част от енергията се изразходва в безплодни опити за спасяване на пияницата и в поддържане на фасадата, така че не остава много време и внимание за основните потребности на децата на алкохолиците.
Подобно на децата на отсъстващите и на неадекватните родители, децата на алкохолиците често изпитват усещането, че са невидими. Това се превръща в особено мъчителен Параграф 22, защото колкото по-големи са семейните проблеми, толкова повече децата се нуждаят от емоционална подкрепа.
Много деца на алкохолици се чувстват отговорни за емоциите на околните, точно както са се чувствали отговорни за емоциите на майка си и баща си като дете. Способни са на планини от храброст само и само да не се конфронтира с родителите си, защото не желае да поеме отговорността, че е причинил болка някому (включително и на самия себе си). Те не могат да изразяват емоциите си по характерния за едно дете начин и е трябвало да ги потискат, докато потискането се е превърнало в модел в живота им като възрастни.
Когато детето е принудено да играе ролята на родителя, то бива лишено от ролевите модели, които трябва да оформят крехката му идентичност. Тази пагубна размяна на ролите е съвсем обичайна в семействата на алкохолиците.
“Никога не съм имал възможност да бъда дете”
Размяната на ролите е налице при почти всички семейства с „отровни“ родители. В семейството на алкохолика, пиещият родител активно узурпира детската роля посредством приповдигнатото си, безпомощно и ирационално поведение. Самият той е такова дете, че не оставя място за никакви други деца в семейството.
Митът за разчистване на сметките с миналото
Децата на алкохолиците често се женят за алкохолици. Много хора намират за озадачаващо, че човек, израснал в ада на семейството с алкохолик, съзнателно избира да изживее още веднъж травмата от детството си. Подтикът да се повтарят познатите модели на чувствата обаче е нормален за всички хора, колкото и да са мъчителни, или пагубни тези чувства. Познатото ни се струва по-безопасно и внася усещане за подреденост на живота, защото знаем правилата и знаем какво можем да очакваме.
Нещо по-важно, ние сме склонни да преиграваме конфликтите от миналото, защото всеки път се надяваме да достигнем до правилното решение — и да спечелим битката. Това преиграване на миналите мъчителни изживявания се свързва с т.нар. „натраплив импулс“.
„Този път ще го направя както трябва“
Не знам дали успявам да подчертая достатъчно силно до каква степен този ирационален импулс доминира живота ни. Почти всички видове самоунищожително поведение и особено онези, засягащи създаването и запазването на интимните взаимоотношения, придобиват далеч повече смисъл, когато се разглеждат в светлината на натрапливите импулси.
Почти всички деца на алкохолици най-искрено и пламенно е обещал пред себе си, никога в живота си да не се обвързва с алкохолици. Но дълбоко вкорененият натраплив импулс е по-силен от всички съзнателни обещания.
„Защо продължавам да се връщам за още от същото?“
Друго обещание, което често отстъпва пред натиска от миналото, е никога да не допускат насилието и малтретирането, които почти винаги са неизменна част от семейния живот на алкохолика.
Много деца на алкохолици развиват висока поносимост към приемане на неприемливото. Без изобщо да знаят какво представлява един любящ баща, децата мислят, че ако искат хубавите моменти с бащите им да се повтарят, ще трябва да се примирява с лошите. Така те оформят психологическа връзка между любовта и малтретирането и вярват, че едното винаги върви с другото.
Източник: “Отровните родители”
Автор: Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Издателство Бард
