Любов
Любовта е искрено и чисто чувство, най-дълбинното, което детето изпитва. Любовта има не само афективно, но и когнитивно съдържание. Тя е съчетание от радост, любопитство, емпатия. Любовта се преживява от човека като удоволствието от взаимното разбирателство, от участието в живота на другия. Значението на майчината обич за малкото дете е огромно (Боулби). Любовта на детето драматично зависи от любовта, която получава от майката – тя се превръща в източник на сила за детската обич. Всяко посегателство върху връзката майка-дете се отразява драматично върху детето, пораждайки усещане за отхвърленост, неприетост, изоставеност; оформя бавно позиция на враждебност към другите. „Когато детето не получава обич, то не може да дари и другите с обич.“ По-късно чрез получената обич детето състрадава, но ако тя липсва, детето губи способността си да обича. Детето ще бъде способно само да познава страданието, но не и да обича.
Интерес и любопитство
Детето се приема като изначално активно същество, цялостното му отношение към света е активно. Детето изгражда „картината за света“ чрез когнитивните действия, твъди Пиаже. Любопитството и интересът са тези емоции, които организират когнитивните действия при детето и им придават насоченост, т.е. когнитивните действия и емоциите са взаимосвързани. „Когнитивните действия, насочени към възпроизвеждане на обектите, предизвикват любопитство, но веднъж проявено, любопитството поддържа разгръщането на когнитивните действия.“ Любопитството придава значимост на отделните явления от действителността. Също така, твърди Маслоу, любопитството е една от причините за самоактуализацията и творчеството на детето. То преминава във удивление, когато се съчетава с радост. Ако потребността е задоволена, детето осъществява актуализиране и непрекъснато се удивлява от битието.
Радост и щастие
Детето се ражда с предразположение да изпитва радост. Това е свързано с определени социално значими действия, с творчество, с близостта и присъствието на другите. Тя съпровожда актуализирането, чрез осъзнаване на собствените възможности и тяхното реализиране при поставяне на цели. Радостта се свързва и с удоволствието. Тя разкрива съпричастност към света, изпълва детето със сила и увереност. Радостта засилва привързаността.Когато връзката „дете-майка“ е надеждна, детето изпитва радост, проникната от усещането за доверие и сигурност. Радостта възниква спонтанно, когато детето постигне своята цел, но тази цел трябва да е значима. От най-ранна възраст (4 – 6 месеца) децата са в състояние да разпознаят радостта, което е изследвано чрез изображение. Бебетата се вглеждали по-продължително в лицата, изразяващи радост, отколкото тези, които изразяват гняв. К.Изард обяснява това различие с адаптивната функция на радостта в живота на детето. Радостта подтиква детето към алтруистични постъпки и е свързана със съпричастността. Според Уилям Щутц, радостта може много лесно да бъде помрачена от засилен контрол върху действия и постъпки, повърхностни и безлични отношения, затвореност, ограничаваща вътрешния потенциал. Радостта е едно от главните преживявания през всички периоди на детството. Тя е главната предпоставка за щастлив живот на детето и условие за нормално развитие.
Страх
Страхът е една от най-рано преживените емоции и се свързва с усещането, че детето се съмнява в сигурността и безопасността в дадена ситуация. Най-често срещаният израз на страх при бебета е към непознати възрастни. Реакцията е наречена тревожност от непознати. Появява се към 7-9-и месец, последван от страх от тъмно след 1 – 1,6 години, и накрая се появява страх от животни след 1,6 – 2 години. Интерпретирането на дадено събитие като пораждащо страх изисква определен когнитивен опит и известно самопознание(„аз се страхувам“). Разграничаването на нещата на познати и непознати създава условия за развитието на страховете, затова и през 7-8-и месец се появява страхът от раздялата със значимите хора. Когнитивното развитие е причината за поява на страхове, свързани с определени обекти. Когато детето е фрустрирано (напр. раздяла с майка) може да се породи гняв и разочарование, което да премине в страх. Бронсън изказва важната идея, че страхът се появява постепенно и около 6-ия месец вече е като ясно обособена реакция, а също и че отношение на майката към детето може да се превърне в предпоставка за страх. Със своя експеримент за скриване на лицето на майка от дете, Троник доказва, че децата от най-ранна възраст могат да контролират собственото си поведение, както и поведението на другите.
Тревожност (безпомощност)
Тревожността се появява, когато възникне заплаха за разрушаването на близостта и връзката „дете-майка“. Заплахата се свързва със загубата на любов и сигурност, както и с усещане за безнадеждност и безпомощност. Тя е израз на протест срещу раздялата (Зигмунд Фройд). Ерик Ериксон свързва тревожността със страха от загуба на идентичност. За малкото дете раздялата не е просто прекъсване на една външна връзка, а е загуба на част от него.
Страдание (печал) и Депресия
Страданието е емоция, която се появява при продължителна и силна стимулация. Силната стимулация може да бъде физическа болка, разочарование, загуба (качество, сили, самоуважение, материални притежания, роли, позиции, обект на привързаност и др.). Страданието може да се появи и от самия спомен за него. „Първата причина за страданието се открива в самия акт на раждане, на физическо отделяне на детето от неговата майка.“ „Страданието е неотделима част от живота.“ Съществува връзка между страдание, страх и гняв. Една причина за страданието е загубата на близък човек. Редица изследвания са доказали, че идеята за смъртта присъства от най-ранна възраст в съзнанието на детето. Чувството на печал показва, че е застрашена събитийността. Опечалеността може да се свърже със страха и с гнева: ако във връзката печал-страх страхът придобие надмощие, това би затруднило адаптирането на детето и ще възникне тревожност. „Опечалеността може да се свърже и със срама и да възникне болезнена стеснителност, ако детето е посрещано с презрение или безразличие.“ Според Дж. Боулби мъката и опечалеността се раждат в пространството на привързаността и раздялата на детето с майката. Несигурността в привързването води до изграждане на негативни когнитивни схеми, а от там и до депресия. Депресията е едно от най-тъжните афективни състояния. Мартин Селигмън свързва депресията със състояние на „заучена безпомощност“. Той смята, че депресията е ситуация, върху която е невъзможно да се вземе контрол. Независимо какво я поражда, депресията нарушава пълноценното съществуване на детето, помрачава радостта, а много често води и до самоубийства или опити и мисли за такива. От друга страна, счита Изард, преживяванията на загуба и автономия могат да подтикнат детето към състрадание.
Вина
Вината започва с различаването на доброто и злото. Тя е свързана с осъзнаване на собственото предателство, разрушаващо доверието на „значимите други“. Детето, което изпитва вина, се чувства безрадостно, виновно, недостойно. То се опитва да избяга от контакт с другите. Вината като чувство се появява в по-късно възраст, тя е свързана със самосъзнанието на детето: приемане на определени ценности, развитие на морал и вярност към ценностите, развитие на самоконтрол върху постъпките при откриване на несъответствия между реално поведение и приетите ценности, на които трябва да се подчини (К.Изард). Развитието на съвестта и вината е свързано с развитието на отговорността, която детето изгражда. Вината се появява, когато детето почувства, че е прекрачило границите на собствените си убеждения, или, когато не може да постигне очакванията, които другите имат спрямо него. Вината изисква разкаяние или оправдание. Хофман открива, че съчувствието събужда по-лесно вината, отколкото заплахата. Вината помага да детето да почувства страданието и болката на обидения човек. Това довежда детето до търсене на подходящи думи или постъпки, които да помогнат на другия, или вината може да доведе до просоциални действия и сътрудничество.
Срам, Срамежливост и гордост
Срамът и гордостта предполагат не само определени когнитивни способности, но и даден опит. „Гордостта може да се обедини с радостта, когато детето открие, че е овладяло дадено умение, и да премине в щастие, когато разбере, че това е оценено от другите.“ Гордостта и срамът се свързват с интерперсоналните взаимоотношения. Ч. Кули е първият, който показва, че образът, който Азът има за себе си, зависи от отношението, което другите имат към него или което вярва, че имат. Хартър открива, че 4-5-годишните деца не могат да посочат причините за тези чувства и не зависи от дадено провинение със свидетели или без не споменават срам и гордост, но ги разграничават като добри и лоши и се страхуват от наказание. При 6-7-годишните се появява някакво интуитивно разбиране. Те твърдят, че ако в дадена ситуация са наблюдавани, ще изпитат същите чувства като наблюдаващия, но ако не са наблюдавани няма да изпитат никакви чувства. Седем-осемгодишните вече представят релевантни ситуации, в които биха изпитали срам или гордост, независимо дали са наблюдавани или не. Срамежливостта е болезнена емоция. Децата, които са срамежливи, изпитват огромни затруднения в общуването с другите. Срамежливостта е преживяване, дълбоко проникнато от рефлексията. Срамежливите деца са: неинициативни при разговори, активности, предлагани на идеи, общуване; предпочитат да останат сами и незабелязани, да не прекъсват другите; някои ситуации им създават специални проблеми; изпитват затруднения при комуникацията с другия пол и др. Срамежливостта може да се придружава с чувство на тревожност, депресия и самота. Срамежливостта е тясно свързана с: появата на чувствителност към другите, различаване на реален и идеален Аз, осъзнаване на собствения Аз, откритие на неуместни саморазкрития. Срамежливост, свързана със страха се открива още през първата година и е свързана с присъствие на непознат и др. Вторият вид срамежливост е свързана с появата на самосъзнанието и усещането за неповторимост при сравняването с другите, с усещането за публичност. Този тип срамежливост се появява между 4 – 5 години. Съществува и ситуационна срамежливост, те е обвързана с конкретна ситуация и е нормално състояние срещу нови преживявания. М. Айнсуърт изследва предпазливостта, породена от срещата с непознат при 2-3-4-годишни деца. Повечето от 2-годишните я проявяват спрямо непознати, но при 3-4-годишните не се открива. Зимбардо открива, че деца, които са срамежливи, се описват като физически непривлекателни, грозни, слаби, непопулярни и малко интелигентни. Освен това показват по-малка екстравертност и загриженост за взаимоотношенията с другите.
Завист и ревност
Завистта е следствие от чувството за собствена непълноценност. Тя се свързва с това, което Азът не притежава. При детето завистта може да се проявява към братя и сестри, особено към новородено. Може да бъде насочена и към родителите – то им завижда за свободата, силата, позициите и т.н. Ревността е не по-малко разрушително чувство. Тя може да се предизвика от: не обръщане на вниманието, което детето очаква, че ще му бъде обърнато; когато на неговата обич не е отговорено с обичта, която му се иска; когато започне да се чувства захвърлено; открие, че любовта може да е „несподелена“ със същата взаимност и трепет. Ревността преобръща любовта в ненавист, дори е възможно да подтикне Аз-а към причиняване на болка, оскърбление, унижение на другия. Тя може да се превърне и в отмъстителност. Ревността се заражда, когато детето изпитва разочарование, което се преживява като обида, заплаха, несигурност, посегателство към самоуважението. Разочарованието открива на детето две неща: любовта, с която е обгрижвано, не е така безусловна и неговото участие не е така незаменимо.
