Съвсем неотдавна вашето дете беше мило, смешно същество и изведнъж сякаш дяволът е влязъл в него. То е пораснало, вече е почти на три години и човек би си казал, че с него сега ще е по-лесно, отколкото с бебето. Но изведнъж са изникнали трудности с обличането, миенето, спането. Детето не дава да го облекат, рита, опитва се да се облече само, а не успява. Но когато искате да му помогнете, отново започва да рита.
Ако му кажете: „Иди да спиш!“ със заповеднически тон, не можете да го накарате да легне цял час.
Тези дни то ви е казало, че сте глупачка.
Откъде е научило тази дума, е загадка. Но съдейки по израза на лицето му, то чудесно разбира нейния лош смисъл. Изобщо започнали са да му харесват езиковите упражнения с лоши думи. Изведнъж са престанали да му харесват старите играчки. Вчера хвърли на пода любимото си мече. Неговото отрицание се проявява понякога в много рязка форма.
Отначало познава в огледалото само другите, чийто облик му е познат. В края на третата година то разглежда себе си, едновременно сякаш разтревожено и явно доволно. След това свиква с образа си и повече не се смущава от огледалото. Понякога откриването на собственото „аз“ настъпва като озарение, внезапно и оставя извънредно силна следа в душата на човека.
Най-ранните спомени от детството започват обикновено от третата година. Това също е свързано с осъзнаването на отделността на неговото „аз”. В този момент човек фактически за пръв път се проявява пред самия себе си.
Появява се отношението към себе си.
То ще зависи от това, как гледат на детето в този момент възрастните, какво то умее да прави и как възприема успехите си.
Иска да се обува, но не умее да връзва връзките си. „Покажи ми как“, моли то. Възрастният започва да връзва. „Пусни, аз мога.“ В тези две фрази: „Покажи ми“ и „Пусни, аз мога“ се крие обективното противоречие, възникващо към третата година. Детето едновременно и иска, и не иска да действа заедно с възрастните. Иска, защото е свикнало така, интересно му е, иска да общува с възрастните. Но търсейки помощ от възрастния, то чувствува известно накърняване на собственото си достойнство. Това не значи, че възрастният е бил груб с него. Просто детето чувствува слабостта си в сравнение с възрастния, а това му е особено неприятно в момент на криза, когато то, напротив, иска да почувствува силата си. На възрастния дори не му идва наум, че той посяга на чувството за собствено достойнство на детето. Той още не е успял ла забележи, че у детето е станал рязък, остър прелом, че предишните отношения вече не го задоволяват.
И настъпва кризата. Детето започва да претендира за самостоятелност в значително по-широки граници, отколкото ние сме склонни да му дадем. Забраняваме — това предизвиква протести.
Забраната се възприема като насилие.
Появяват се упоритост и обратни реакции.
Често пъти подобно нещо започва внезапно. В края на втората година се появяват отделни избухвания на отрицания и инат. И след месец, ако родителите не са обърнали внимание на това, пред нас е дете, с което няма оправяне. Избухването, опърничавостта траят 3—4 месеца и може да свършат също толкова внезапно, както внезапно са започнали. Именно това е кризата на тригодишните.
Какво иска, какво не може и какво не се разрешава на тригодишния човек ?
Преди всичко той иска да заяви на света (на майка си, баща си, баба си) за своето „аз“. Това е прииципна потребност. До вчера той изобщо не се е догаждал за съществуването на неговото „аз“.
Известният американски психолог Е. Торидайк смята, че към третата година човек изминава половината път на своето умствено развитие. Именно по това време става рязък скок в развитието на речта. В речника на тригодишното дете има 1200 —1500 думи (преди година не са били и 300). Детето вече владее миналите времена, множествено число и — което е особено важно — местоименията.
Сега то може да изрази много от онова, което по-рано само е чувствувало.
Детето разговаря с желание с различни хора; при това то си остава винаги то, един и същи човек, с едно и също име.
В края на третата година от живота си детето умее много повече, отколкото година преди това.
От две до три години детето придобива множество нови навици. И сега то се е оказало в някаква степен господар на открилия се пред него нов свят. То умее само да се облича, да се мие, да нарежда масата, да прибира играчките си, да каже онова, което мисли, да яхне дървен кон, и още хиляди неща, извънредно важни за него. То е гордо с това. У него се появява ново, пренебрежително отношение към онези явления, вещи, хора, които до неотдавна са били за него значими и ценни.
Тригодишният човек иска да овладява света все повече, във всички мислими от него области на живота. И това поражда упоритото „аз сам“, независимо може ли той сам. На него му се струва, че той може всичко.
Повечето деца на три години са своеволни. Детето не обича, когато някой прави това, което то би могло или трябво да направи. Когато го молите да донесе нещо, и някой друг, който е чул молбата ви, от любезност го донася вместо него, детето крайно недоволно ще вземе предмета, ще го отнесе на мястото и едва след това ще го донесе само. Наглед, ако не се пречи на самостоятелността му, не би имало никакви конфликти. А всъщност причината за конфликтите се корени в самата логика на детското развитие, в противоречивостта на стремежите на детето.
Детето иска, но много неща не може да направи само,
без помощта на възрастните.
Когато детето не изпълнява нашите изисквания, това не винаги е обикновено непослушание. Когато викаме играещото дете да се мие, а то не идва — това е непослушание. Детето не прави онова, което в дадения момент му е неприятно, а прави това, което му се иска да прави. Тук важното е дали желанието на детето съвпада с това, което изисква от него възрастният, или не съвпада.
При негативизма такова съвпадение не играе роля. Детето може да откаже да прави дори нещо, което много му се иска, ако възрастен го е предложил. Тригодишният много обича малкото си колело. Той иска да се повози на него. Не винаги му разрешават това, но днес майка му е казала: „Върви да се повозиш“. „Няма да отида“. Той отказва, защото майка му е говорила със заповеднически тон. Много му се иска да се повози, но стремежът да не се подчини на волята на възрастния е по-силен.
До три години детето действува главно по непосредствено желание. При него има пълно единство на възбуда и дейност. В негативизма това единство се разпада.
Преди това в живота на детето подбудите са се сменяли последователно. Те са могли да бъдат вътрешни — глад, жажда; външни — играчки, възрастен. Важното е, че една подбуда е сменяла друга, по-силна и актуална в дадения момент. Ако то е искало нещо, което ние в даден момент не сме можели да му разрешим, отвличали сме го с играчка и то бързо е забравяло желанието си.
Негативизмът и упоритостта могат да преминат в опърничавост. Това е централният симптом за криза. Опърничавостта говори, че
кризата е отишла твърде далеч
Там, отвъд опърничавостта, е откритият бунт, протестът.
Но ако възрастните навреме са забелязали прелома, станал в детето, ако са престанали да виждат в него само безпомощно бебе, дали са му възможност да проявява повече самостоятелност, без при това да станат негови „роби“, кризата по правило минава в лека форма и доста бързо, без да причинява особени неприятности.
Нещо повече — упоритостта, необходима и неизбежна черта на кризата, може да се използува в положителна насока, защото за разлика от негативизма и вироглавството носи в себе си нещо конструктивно. Упоритостта може да премине е целенасоченост.
„Упоритостта, пише известният съветски психолог Виготски, е такава реакция на детето, когато то настоява за нещо, не защото силно го желае, а защото вече го е поискало. Но настоява на своето искане. Мотивът за поведението лежи не вътре в ситуацията, в която действува детето, а в самото дете.“
Личността на детето е още прекалено слаба, а зависимостта — твърде голяма. И негативизмът, и упоритостта са
защитна реакция против влиянието на възрастните
Но докато при негативизма на детето е било безразлично какво ще направи, само и само да постъпи наопаки, при упоритостта за него е важно да направи нещо съвсем конкретно: онова, за което настоява.
И така психолозите сочат шест симптома на кризата у тригодишните: обезценяване, своеволие, негативизъм, упоритост, вироглавство и бунт. Има още симптоми: ревност или стремеж към деспотизъм над родителите — при известни условия това може да върне детето назад, към зависимост, към бебешка безпомощност, Самата дума „симптом“ напомня за болест; наистина кризата у тригодишните деца е болест — своеобразна болест на растежа. Добре е, когато тя протича в лека форма. А ако кризата е бурна, се изискват специални педагогически мерки. Но сама по себе си кризата е принципио важна в развитието на човека, в който именно в този момент се пробужда личността.
В кризата на тригодишните започват да се степенуват мотивите, когато някои желания устойчиво и повече или по-малко независимо от външните условия стават по-важни от други. Именно това е началото на личността. У детето се появяват вътрешен план, вътрешни тенденции, които му позволяват да излезе от рамките на конкретната ситуация.
