Когато учите децата да се грижат за другите, няма нищо но-важно от житейския пример. С приказки работа не се върши. Някои умения с ЕК и особено онези, които включват взаимоотношенията на децата с останалите, ще бъдат ефективни само ако са свързани с емоционалния им мозък.
Въпреки че езикът и логиката на мисленето са важни за възпитаване на ценности в детето, те няма да формират поведението му така, както чувствата на гордост и принадлежност в резултат от проявата на загриженост и подпомагането на други хора.
Както е известно на всички родители, децата започват да казват лъжи веднага щом се научат да говорят, а понякога и по-рано.
Две и половинагодишната Х например изсипала купата с овесената каша веднага щом майка й излязла от стаята, за да се обади по телефона. Когато се върнала, тя попитала ядосано:
- Ти ли разсипа кашата?
Независимо че в стаята нямало никой, момиченцето поклатила енергично глава и отговорила: -Не.
Толкова е очевидно, когато малките деца лъжат, че на родителите им е трудно да не се разсмеят. Когато бащата на момче Х забелязал, че липсва главата на едно шоколадово великденско зайче, той поискал от тригодишния си син да обясни тази загадка. И въпреки че лицето и ръцете на малчугана били изцапани с шоколад, той казал, че не знае кой е изял сладкишът.
И двете деца осъзнават, че това, което са извършили, е неправилно и то ще ядоса много родителите им, но те още не разбират напълно, че да се лъже е също толкова неправилно. На две-три години децата нямат познавателно, нито езиково развитие, за да разберат, че между това, което казват, и това което правят, има непосредствена връзка. За прохождащите деца постъпките им са по-важни от думите, които често имат неясно и сложно значение.
На четиригодишна възраст децата вече започват да разбират, че да лъжеш с цел да заблуждаваш е лошо. В действителност повечето деца на тази възраст или малко по- големите започват да стават фанатични спрямо истината и реагират с възмущение, ако почувстват, че родителите, братята, сестрите или приятелите им по някакъв начин са ги подвели.
Намеренията на една личност не са толкова важни, колкото истината или лъжата за дадено изявление, какъвто е случаят с 5-годишния син и баща му:
Баща: Охо, като че ли ще вали. Страхувам се, че няма да можем да отидем на футболния мач.
Дете: Ти каза, че днес ще ходим!
Баща: Да, знам, но вали дъжд и мачът ще се отложи,
Дете: (с насълзени очи) Но ти каза, че ще отидем! Ти каза! Ако не отидем, това ще бъде лъжа!
Баща: Не, няма да е лъжа. Нищо не мога да направя, ако няма да има мач, на който да отидем.
Дете: (вече плачейки) Но това е лъжа! Ти каза, че ще отидем, а сега лъжеш, защото няма да ходим.
От едно проучване се установява, че представите на децата за искреността се променят с израстването: 92% от петгодишните казват, че да се лъже, винаги е погрешно, а 75% казват, че никога не са лъгали. Но на единайсет години само 28% казват, че лъжата винаги е лоша, а нито едно от децата не твърди, че никога не е лъгало.
С възрастта те започват да правят разлика и да степенуват видовете лъжа, които хората изричат, смятайки някои от тях по-лоши от другите. Лъжа, която е казана, за да се избегне някакво наказание, е от най-лошия тип: „Загубих си часовника, затова закъснях за училище", докато лъжата, която щади нечии чувства, не е толкова лоша: „Наистина харесвам новите ти очила. С тях изглеждаш по-интелигентен." Една благородна лъжа, която би помогнала на някой друг, почти винаги се възприема като простима и дори почтена: „Аз съм виновен, че той се изцапа. Казах му да мине през калта, защото е по-напряко".
Допълнително по темата може да прочете във втората част на статията.
Източник: Как да възпитаме дете с висок емоционален коефициент
